Читать «Село във въздуха» онлайн - страница 47

— Туземци ли, г-н Джон? — учудено попита Камис.

— Да, сигурно те са ни спасили, като са ни извадили от водата, а после са ни настанили тук. Същевременно донесли някакви остатъци от храната ни, запалили огън, за да се стоплим, а след това изчезнали!

— Без да оставят никакви следи! — добави Макс Юбер.

— Почакайте, драги Макс, още не знаем това. Може би стоят наблизо, понеже не мога да допусна, че са ни изоставили на произвола на съдбата, след като са положили толкова грижи за спасяването ни — възрази американецът.

— Ех, какъв мрак! Дали е ден или нощ?

Докато младежите разговаряха, форлоперът мълчаливо стана и започна да се разхожда из малкото свободно пространство между дърветата, като се стараеше да зърне макар късче от небето, за да определи дали е нощ или ден. Камис викаше на помощ всичките свои способности да налучква посоката; способности, които именно в този момент му бяха най-нужни.

Разбира се, неотклонно бяха вървели все на югозапад, обаче къде точно е югозапад сега? Дали природният инстинкт на Камис ще му подскаже правилния път? Този въпрос беше се загнездил в мозъка на всеки един от тримата пътешественици.

— Г-н Макс — попита форлоперът, — сигурен ли сте, че сте видели туземци?

— Да, Камис, сигурен съм! Видях ги как тичаха към водопада, точно в момента, когато салът се блъсна о скалата.

— Къде ги видяхте? На кой бряг?

— На левия бряг, отлично помня.

— Прекрасно, в такъв случай, сега сме на изток от реката Йохаузен! — решително заяви Камис.

— Значи в най-глухата част на гората! — забеляза Джон Корт. — Интересно е да се знае на какво разстояние сме от реката?

— Едва ли сме много далече от нея — отговори Макс Юбер, — понеже нашите спасители надали са ни носили дълго време. Пък и защо ли биха сторили това?

— Разбира се — съгласи се Камис, — и аз мисля, че реката Йохаузен не е далече. Най-добре ще бъде ако отидем при нея, за да продължим пътуването с нов сал, след като отминем водопадите!

— Да, но как ще живеем? С какво ще се храним? Нямаме нито пушки, нито патрони! — обади се французинът.

— Освен това — добави Джон Корт, — към коя посока да дириме реката Йохаузен?… Дори да допуснем, че наистина сме на левия бряг, това още не може да ни послужи за указание, коя е правилната посока и накъде трябва да тръгнем, за да отидем при нея!

— А най-важното, изобщо не знаем как да се измъкнем из тази гора!

— О, много ясно е — отговори Камис. — Ето, оттук ще се измъкнем! — и посочи към мястото, където прясно откъснати лиани свидетелствуваха, че оттам неотдавна са минали хора. По-нататък се открояваше едва забележима лъкатушна пътека. Но къде води тази пътека? Към реката?… Това не беше сигурно; възможно е да се пресича от други подобни пътеки и да води към дълбочината на гората, и тогава как биха могли да се ориентират из лабиринта? Остатъците от месото ще са достатъчни най-много за две денонощия, а после?… За вода не се тревожеха, понеже из тази част на Африка дъждовете са толкова чести, че ще им дадат възможност да задоволяват жаждата си, дори да не достигнат до реката. Независимо от всичките тези съображения, все пак беше за предпочитане да тръгнат на някъде.