Читать «Село във въздуха» онлайн - страница 46

XII. В гората

Край догарящия огън лежаха трима мъже, толкова изнурени и измъчени, че нямаха сили дори да се помръднат. Бяха капнали от умора. Набързо облякоха дрехите си, изсушени от огъня и отново потънаха в дълбок сън.

Никой от тях не би могъл да каже, дали е нощ или ден. Към коя страна е изток? Кой би могъл да определи това сега? Наоколо цареше ужасна непрогледна тъмнина. Къде са попаднали? В бездънна пропаст? В дълбока пещера? Не, наоколо се виждаше плътна стена от исполински дървета, и погледът не можеше да проникне по-далече от два-три метра. На шест-седем метра височина, долните клони на дърветата образуваха дебел, непроницаем покрив.

Тези трима мъже, легнали край огъня, бяха нашите приятели — Джон Корт, Макс Юбер и Камис. Сами не знаеха, как и тримата бяха попаднали тук. На кого дължеха своето спасение? Кой е запалил този огън, кой е изсушил дрехите им, когато всички бяха изпаднали в безсъзнание?…

Лланга не беше при тях, а също и спасеното от него дребосъче. Кой знае, може би добросърдечният хлапак е загинал в желанието си още веднъж да спаси своя храненик?

Сега нашите пътешественици нямаха нито оръжие, нито патрони, нито сал, нито хранителни припаси. Дори не знаеха, в коя посока да подирят реката Йохаузен: от нея не виждаха нито следа!

Какво ги очакваше в бъдеще? Глад! Смърт от изтощение! Впрочем засега не съществуваше такава опасност: тук, до огъня, неизвестни ръце бяха оставили парчета сварено биволско месо, което тримата бързо разделиха помежду си.

Пръв се събуди Джон Корт.

Наоколо беше съвсем тъмно, но когато очите му свикнаха с тъмнината, младежът забеляза фигурите на Макс Юбер и на Камис, легнали под дърветата. Преди да ги разбуди, Джон Корт стъкна огъня, като хвърли малко суха трева и съчки върху полуизгасналите въглени. Изведнъж избухна силен, ярък пламък.

Пращенето на огъня пробуди и другите двама.

— Къде сме? — попита Макс Юбер.

— Там, където са ни донесли! — отговори Джон Корт.

— Откога сме тук? Кога се случи нашата катастрофа, вчера или завчера? — продължи младият французин.

Камис само сви рамене.

— Ами, къде е Лланга? Навярно е загинал, без да могат да го спасят онези, които са спасили нас!…

Никой не отговори. Макс Юбер въздъхна:

— Бедното момче!… Мъчно ми е!… Затова ли го изтръгнахме из ръцете на страшните динки.

Разбира се, всички бяха забравили за малкия храненик на Лланга: сега ги вълнуваха много по-важни въпроси.

— Струва ми се, че си спомням, как малко преди катастрофата, Камис изхвърли пушките ни и сандъка с патроните върху някаква скала!… — промълви американецът.

— Да, наистина сторих това! — потвърди форлоперът.

— Освен това, като че ли по същото време зърнах някакви хора на левия бряг, навярно туземци… десет-двадесет души, които тичаха към водопада!…