Читать «Село във въздуха» онлайн - страница 45

Представете си учудването на Макс Юбер и на Джон Корт, когато откриха, че малкото същество принадлежи към някакъв нов, неизследван от антрополозите тип, някакво ново преходно стъпало между човека и животните.

Младежите смаяно, наблюдаваха дребното същество, а Лланга непрестанно мокреше челото и слепите му очи със студена вода. Температурата чувствително спадна, дишането стана по-равномерно. Изведнъж дребосъчето отвори уста и със слаб, но ясен глас, произнесе: „Нгора!… Нгора!.“

Двамата приятели не повярваха на ушите си. Как, нима това същество говори?! Наистина до този момент не беше произнесло никаква друга дума, освен тази, но навярно знаеше изобщо да говори, да изразява мислите си. Като искаше да чуе още нещо, или поне да долови разумен поглед, когато отвори очите си, Джон Корт внимателно пъхна ръката си под главата на дребосъчето.

Неочаквано ръката му напипа някаква връв около врата на малкото същество. Опита се да я издърпа, за да намери възела, но изведнъж, за най-голямо свое учудване забеляза, че на връвта виси малък, никелов орден, с изгравиран надпис върху едната страна, а върху другата — някакво изображение.

— Макс! Вижте!… Орденът на доктор Йохаузен! — възкликна Джон Корт.

— Пак той! — неволно се откъсна от устата на младия французин. — По какъв начин орденът е попаднал на врата на този малък жител на горите из Убанги?!

— Г-н Макс! Г-н Джон! — изведнъж прозвуча гласът на форлопера. — Не чувате ли някакъв шум?

Младежите се ослушаха. Наистина, дочуха някакъв подозрителен шум, и по лицата си почувствуваха леки, влажни капчици.

— Водопад! — промълви Макс Юбер.

— Да! — отговори Камис и млъкна.

Положението не беше завидно; трябваше да се позамислят. Салът бързо летеше напред, а след няколко десетки метра реката правеше остър завой. Една минута по-късно и салът описа този завой, носен от течението. Напред, по цялата си ширина между двата бряга, реката беше преградена от грамадни камъни, а силно развълнуваните и разпенени вълни буйно се промъкваха между един тесен проход по средата. От двете страни на този назъбен скалист проход, се изливаха страшни водопади. Салът безвъзвратно ще пропадне, ако навреме не достигне до единия или до другия бряг: водопадите ще го стрият на трески, ако течението го отвлече в прохода между скалите. Трябваше незабавно да вземат някакво решение: бързината на течението се увеличаваше с всеки миг.

— Към брега! Към брега! — извика Камис и остро изви кормилото към левия бряг, но течението беше толкова силно, че той не можа да се справи с него. Макс Юбер побърза да му помогне, и с общи усилия двамата отклониха сала към брега. По всичко личеше, че трудната маневра ще бъде изпълнена сполучливо, брегът вече беше съвсем близо, но изведнъж кормилото изпращя и се пречупи, понеже не можа да издържи силния напор на водата, а течението подхвана сала, сякаш жалка треска, и го понесе към тесния проход. След миг, полуизгнилият сал със страшна сила се блъсна о една от скалите от лявата страна на прохода. Камис и другарите му напразно се опитваха да се заловят за скалите, върху които светкавично бяха успели навреме да изхвърлят пушките си, сандъка с патроните и някакви дребни вещи… Страшната стихия ги блъскаше обратно към прохода, където пенестите вълни яростно подхвърляха жалките останки от сала. Всичко наоколо беше обгърнато от някаква бяла прозрачна мъгла и от водни капки.