Читать «Село във въздуха» онлайн - страница 44

Форлоперът скочи на брега и веднага се зае с работа; понеже не желаеше да натрупа излишна тежест върху сала, изряза само най-хубавите части, а другото остави на брега: 40–45 килограма месо бяха предостатъчен запас за няколко дена.

Докато Камис и двамата младежи се занимаваха на брега с убитото животно, Лланга, който всякога от всичко се интересуваше, дори за миг не отърча да види грамадния бивол с толкова необикновени рога, а остана под навеса на сала, до своя малък храненик. Причината бе, че когато изтрещя гърмежът, малкото същество трепна, отхвърли ръчички и без да отвори очи, пак пошепна с малките си устнички същата дума: „Нгора… Нгора“…

Сега Лланга беше сигурен, че не се лъже. Жалният гласец на дребосъчето трогна хлапака до дълбочината на душата му; опита се да капне няколко капки вода в устата на малкото същество, но белите, като бисери зъбчета, бяха здраво стиснати. Тогава Лланга започна да мокри устничките му със снопче суха трева, натопено във вода. Като че ли това беше приятно на дребосъчето, понеже малката ръчичка сякаш стисна ръката на момчето и думата „Нгора“ по-ласкаво се отрони от устата му. „А Макс казва, че това е маймунка!“ — печално помисли Лланга и щом дребосъчето отново потъна в сън, побърза да отиде при своите приятели, за да им разкаже всичко.

— Е, как е твоята маймунка? — попита Макс Юбер.

Лланга го изгледа сякаш с упрек, после ласкаво постави ръка върху рамото му и каза:

— Това не е маймунка, приятелю Макс!…

— Не е маймунка?! — възкликнаха двамата младежи. — Нима си въобразяваш, че е дете, като тебе!

— Да, дете… Не като мене, но все пак дете! — настоя хлапакът. — Знае да говори… Снощи говореше…

— Знае да говори?

— Да… Преди малко пак говореше… Каза „нгора“ няколко пъти…

— Пак същата дума! — възкликна Джон Корт. — Такава, каквато и аз неотдавна чух. Трябва да проверим това, драги Макс!

Младежите отидоха под навеса, за да разгледат по-добре малкото спящо същество. На пръв поглед то приличаше на маймунка, но след това се оказа, че има две ръце, а не четири, и краката му са пригодени за ходене, а не за катерене, както у маймуните. Според последните класификации на Блубенбах, от целия животински свят единствен човекът принадлежи към двуръките, следователно — това мъничко същество беше човек.

Джон Корт обясни мисълта си на своя приятел, но той с известно съмнение сви рамене и пошепна:

— Чудно, чудно! Колко мъничко е това дребосъче!

Макар на вид да изглеждаше пет-шестгодишна, маймунката беше твърде дребна на ръст. Не беше обрасла с косми, както другите маймуни, но по тялото й все пак се виждаше твърде гъст и дълъг слабо-червеникав мъх. По челото, страните и брадичката също нямаше косми, но по гърдите, по бедрата и по крачката, този мъх се извиваше на дребни пръстенчета. Ушите на малкото същество не приличаха на маймунски уши, пък и ръцете му не бяха несъразмерно дълги. Нямаше никаква опашка. Главичката му беше почти кръгла и покрита със също такова руно, което заместя косата у много туземни племена из Централна Африка.