Читать «Село във въздуха» онлайн - страница 14

За щастие на нашите пътешественици, тук тамариндите стояха толкова близо един до друг, че бяха преплели долните си клони и позволяваха преминаването от едно дърво на друго; дънерите им в основата имаха дебелина около метър — до метър и половина, а при разклоняването — дебелината достигаше 70–90 сантиметра. Обаче, първите клони бяха не по-низко от 9–10 метра от земята, а дънерите представляваха от себе си съвършено гладка повърхност. Ето защо, покатерването нямаше да е толкова лесно, ако форлоперът не разполагаше с няколко „шамбокса“, т.е. извънредно здрави и гъвкави ремъци от кожа на носорог, с които форлоперите управляват и подкарват впрегнатите волове.

Урдакс, Камис, Джон Корт и Макс Юбер бързо прехвърлиха ремъците през клоните и лесно се покатериха, а след това изтеглиха при себе си и малкия Лланга.

Само подир две минути, страшното стадо щеше да стигне до дърветата.

— Е, доволен ли сте сега, драги приятелю? — насмешливо се обърна Джон Корт към младия французин.

— Как да кажа… Това е нещо непредвидено, наистина, но съвсем не е необикновено, или невиждано и ново.

— Обаче ако останем невредими, тогава действително ще бъде нещо необикновено и невиждано!

— Хм, да… Като че ли щеше да е по-добре, ако изобщо не бяхме се срещнали с това разярено стадо слонове — промълви Макс Юбер.

— Напълно съм съгласен с вас!

В този момент се раздаде отчаяно, трогателно мучене: това бяха откъсналите се волове, които страшната жива маса просто смаза под себе си.

Едно от тези злополучни животни, подлудено от рева на своите другари, изведнъж изви настрана и се спусна към тамариндите, за да подири там спасение. Тогава и слоновете се устремиха нататък. Само след миг, и тази тъмна, жива вълна изпълни цялото пространство; из въздуха се носеше оглушителен шум. Още миг — и бедният вол се превърна в купчина кървави остатъци, а от фургона останаха само няколко трески. Напразно Урдакс изригваше най-страшни проклятия, напразно дори гръмна върху слона, обвил с хобота си дървото, на което беше се покатерил португалецът: куршумът се плъзна по гърба на животното, без да му причини никаква вреда.

— Има ли полза да стреляме? — избъбра Джон Корт. — Само да хабим напразно куршумите! Поне тези гадове да бяха 20–30, а те са стотици, хиляди, никога не бихме могли да ги изтребим!

— Пък и да избием няколко — това едва ли ще ни спаси! — прибави Макс Юбер. После се обърна към Лланга:

— Страхуваш ли се?

— Не, щом тук е мой приятел Макс, аз никак не страхува се!… — отговори смелият хлапак.

Всъщност, не само малкото момче трябваше да се страхува. Щом свършиха с вола и с фургона, десетина слона се хвърлиха върху дърветата, като се опитваха да пипнат с хоботите си долните клони. Но понеже последните бяха твърде високо, разярените гиганти се издигаха дори на задните крака, за да постигнат желанието си.

Почти едновременно изтрещяха два изстрела, раздадоха се викове на болка и на ярост, но очевидно, нито едно животно не беше убито; нито едно тежко тяло не рухна на земята. Сега слоновете престанаха да се стремят към долните клони, а започнаха да разтърсват дънера на дървото, на което бяха се покатерили Урдакс и форлоперът, разтърсваха го с такава сила, че дървото запращя и се пропука. Високият тамаринд се клатеше под напора на гигантите така, че двамата ловци, побързаха да потърсят спасение на съседното дърво.