Читать «Село във въздуха» онлайн - страница 16

Но Юбер не обръщаше внимание на думите му и продължаваше да тича, като се стараеше да не изостава от другите.

Скоро бегълците започнаха да се задъхват и да забавят крачките си. А само няколко стотин метра оставаха до гората, където се надяваха да намерят спасение, понеже там едрите животни, поради своя размер не биха могли да си пробият път.

— По-скоро! По-скоро! — подканяше другарите си Камис.

Един слон, изпреварил останалите, беше само на около петдесет крачки от бегълците. А какво значи такова разстояние за слона? Пътешествениците ясно чуваха неговото тежко дишане и чувствуваха топлината на дъха му. Земята трепереше под краката на гиганта. Още минута и той щеше да настигне Юбер, който беше значително изостанал назад…

Щом забеляза това, Джон Корт се спря, вдигна пушката, прицели се внимателно и натисна спусъка. Куршумът попадна право в сърцето: слонът рухна, сякаш ударен от гръм.

— Сполучлив изстрел! — пошепна Джон Корт, и побърза да настигне другарите си.

Подир малко при убития слон дойдоха и останалите, но се спряха и започнаха да обмирисват събрата си. Това спиране даде възможност на бегълците да спечелят няколко минути, и като напрегнаха последните си сили, отново се втурнаха напред, без да се оглеждат.

Обаче, сега ги преследваха не десетина слона, а цялото стадо разярени гиганти, и като плътна стена летеше към гората, където вече не се виждаха никакви огньове. Навсякъде царуваше непрогледен мрак.

— По-скоро! По-смело!… — не преставаше да вика Камис.

Оставаха не повече от сто крачки, но и слоновете бяха само на няколко десетки метра отзад. Най-после още едно последно усилие — и Камис, Макс Юбер с товара си, и Джон Корт, като безумни навлязоха в гората и почти без съзнание паднаха върху гъстата трева.

IV. Решението е взето

Една минута по късно, цялото грамадно стадо достигна до края на гората. Но дърветата растяха толкова нагъсто и дънерите им бяха толкова дебели, че представляваха от себе си непреодолима преграда, дори и за тази всеразрушаваща сила. Слоновете нямаха възможност да си пробият път: напразно блъскаха с хоботите си, напразно атакуваха с цялата тежест на своята маса. Грамадните дънери на вековната гора не се огънаха от техния натиск, великата гора на Убанги стана недостъпна за тях.

Джон Корт запали клечка кибрит и погледна часовника си: беше полунощ. Значи, до разсъмване оставаха още шест часа. Тук всред гъсталака тъмнината беше още по-дълбока. Наистина бегълците бяха се спасили от свирепите слонове, но сега над главите им може би висеше друга опасност — нападение от туземците, срещу които тримата мъже и детето бяха също така безсилни, както преди малко.

— Няма да спим! — каза форлоперът, като си отдъхваше след бързото тичане.

— Да, няма да спим, — съгласи се Джон Корт, и добави: — Да бъдем готови, за да посрещнем евентуалната опасност. Туземците не са далече! Ето и следи от техния огън, в който още тлеят искри.

Действително, на пет-шест крачки от бегълците блещукаше полузагаснал огън. Макс Юбер се приближи, за да го разгледа, после се върна при другарите си и заяви: