Читать «Тортила Флет» онлайн - страница 76

Спокойно си спяха приятелите, и само когато заран слънцето почукваше на прозореца и след като не успееше да влезе, посребряваше праха и блясваше с всички цветове на дъгата по крилете на мухите, приятелите се събуждаха, протягаха се и се оглеждаха за обущата си. Те знаеха, че щом слънцето свети, в прозореца, предната веранда е вече стоплена.

Те не се будеха бързо, не дигаха изведнъж завивките си, не увреждаха здравето си с резки движения. Не, те напускаха съня така бавно и кротко, както сапуненият мехур се издува от сламката. Все още полу-будни, полузаспали, те се изнизваха през пруста. Постепенно волята им се сгъстяваше. Наклаждаха огън, варяха си чай и го изпиваха в бурканите, а накрая се наместваха да се припекат на предната веранда. Пламтящите мухи описваха ореоли около главите им. Животът около тях пак добиваше очертанията си — същите очертания, които бе имал вчера и щеше да има утре. Разговорът започваше бавно, защото всеки от тях ценеше малкото сън, който още не го беше напуснал. От този час до късния следобед се проявяваше интелектуалното им приятелство. Тогава се повдигаха покриви, надничаше се в къщи, обсъждаха се различните доводи и се правеше равносметка на приключенията. Обикновено техните мисли се насочваха най-напред към Корнилия Руис, защото много рядко минаваше денонощие, през което Корнилия да не се замеси в някое любопитно и интересно приключение. И те бяха все такива едни особени приключения, че от тях не можеше да се извлече поука.

Слънцето блестеше в боровите иглички. Земята миришеше на сухо и хубаво. Кастилската роза пълнеше света с уханието на цветовете си. Това бяха едни от най-красивите часове за приятелите на Дани. Борбата за съществуване оставаше някъде далеч. Те отсъждаха тази или онази проява на своите ближни, но не от морална гледна точка, а от чисто човешки интерес. Всеки, който имаше да разкаже нещо хубаво, го пазеше за тия минути. Големите кафяви пеперуди идваха до розовия храст, кацаха по цветовете и бавно махаха крилете си, сякаш изпомпваха меден сок с крилата мощ.

— Видях Албърт Расмусен — каза Дани. — Идваше от къщата на Корнилия. Каква лудетина е тая Корнилия! Миг не може да стои мирно.

— Ами така си живее жената — рече Пабло. — Не съм от ония, дето дялат трески на хората, но някой път си мисля, че Корнилия е доста горещичка. На нея й се случват само две неща: любов и побоища.

— Добре де — каза Пайлън. — Какво от това?

— Тя никога няма мира — каза тъжно Джизъс Мария.

— Тя и не иска мира — каза Пайлън. — Дайте й мира и тя ще умре. Любов и побоища. Това беше хубаво казано, Пабло. Любов и побоища. И малко вино. Тогава човек винаги е млад, винаги е щастлив. Та какво е станало с Корнилия вчера?