Читать «Тортила Флет» онлайн - страница 28

Докато излапваха всичко, съмваше. Пирата сядаше на земята и гледаше как небето синее в утрото. Под себе си той виждаше шхуните да навлизат в морето, натоварени с дървен материал. Чуваше как камбаната на шамандурата до Китайския нос нежно звъни. Кучетата седяха около него и доглозгваха кокалите. Пирата по-скоро се вслушваше в деня, отколкото го виждаше, защото, докато очите му не се движеха, лицето му изразяваше съсредоточено внимание. Големите му ръце се протягаха към кучетата и пръстите му ласкаво работеха из твърдата козина. След половин час Пирата отиваше до ъгъла на празното място, махаше чувалената покривка от своята количка и изкопаваше брадвата си от земята, където я закопаваше всяка вечер. После закарваше количката до горе и оттам — до гората и намираше някое умиращо дърво, пълно със смола. До обед натрупваше товара за двайсет и пет цента.

Всичко това можеше да се види, но никой не беше в състояние да каже какво правеше той със своя четвърт долар. Никога не го харчеше. През нощта, пазен от кучетата, отиваше в гората и скриваше спечеления през деня четвърт долар при стотици други. Някъде криеше много събрани пари.

Пайлън, този умен човек, от когото не избягваха подробностите от живота на неговите ближни и който изпитваше двойно удоволствие да разкрива всички ония тайни, които лежаха дълбоко загнездени в съзнанието на познатите му, откри съкровището на Пирата по логичен път. Пайлън разсъждаваше така: „Всеки ден този Пират печели четвърт долар. Ако му платят два десетака и петак, той влиза в първия магазин и ги разменя за четвърт долар. Той не харчи никога парите си. Ясно е тогава, че ги крие.“

Пайлън се опита да определи размера на съкровището. Пирата от години живееше по този начин. Шест дни в седмицата той цепеше борина, а в неделя отиваше на черква. Дрехите си вземаше от задните врати на къщите, храната си — от задните врати на ресторантите. Като стигна до по-големите числа, Пайлън дълго се мъчи да ги пресметне, но накрая се отказа.

„Пирата трябва да има най-малко сто долара“ — реши той.

Дълго време размишляваше над тези неща. Но едва след глупавото и възторжено обещание да хранят Дани мисълта за съкровището на Пирата доби наистина лично значение за него.

Преди да се заеме със самия въпрос, Пайлън премина през цял ред дълги и зашеметяващи размишления. Той изпитваше голямо съжаление към Пирата.

„Бедният малък безумец! — каза си той. — Бог не му е дал разсъдъка, който би трябвало да има. Този беден малък Пират не може да се грижи за себе си. Защото вижте го как живее в мръсотията на оня стар кокошарник! Храни се с отпадъци, годни само за кучетата му. Дрехите му са изтъркани и парцаливи. И тъй като не му достига ум, той си крие парите.“