Читать «Войникът» онлайн - страница 8

— Аз изпълнявам дълга си — отвърна Ян, пи още една глътка уиски и замислено завъртя чашата в ръката си.

— Ти си офицер и трябва добре да разбираш положението. — възкликна Тайбърн. — Толкова ли е важен този дълг?

Дорсаецът му хвърли бърз поглед и отново се захвана с чашата си.

— Най-важното е дълга на командира пред войниците му — той приказваше бавно, като нещо отдавна и дълбоко обмислено. — Войникът напълно зависи от офицера и има правото на пълни грижи за себе си. Командирите, които забравят това, ги съдят и това служи за урок на останалите. Това е справедливо и такова положение на нещата създава взаимна отговорност, която ние наричаме дълг.

Тайбърн беше като зашеметен.

— И вие се каните да възстановите справедливостта в името на войниците, загинали по вина на Брайън? — Тайбърн едва сега започна да разбира, какво водеше дорсаеца. — Затова ли сте дошли тук?

— Да — кимна Ян и поздрави по войнишки с чашата си.

— Но Кенебък е цивилен и не е подчинен на вашите закони.

В този миг се раздаде звънеца на видеотелефона. Ян остави настрана празната чаша и включи за разговор. Широките му рамене напълно преграждаха екрана, но Тайбърн чуваше спокойно звуците. Обаждаше се Кенебък.

— Привет Грайм!

— Слушам ви — отвърна след известно мълчание Ян.

— Сега съм сам — гласът на Кенебък изглеждаше рязък и неестествен, — вечеринката свърши и аз поразгледах нещата на Брайън. — Той млъкна.

Тайбърн сякаш с кожата си почувствува някаква недоизказаност и нарастващо напрежение, което Ян не бързаше да разреди.

— И какво от това? — запита Ян след дълга пауза.

— Не взимай на сериозно първата ни среща — Кенебък почти се извиняваше и само резкия тон не съответствуваше никак на произнесените думи, — какво ще кажеш, ако опитаме отново? Качи се при мен и да поговорим за Брайън сериозно.

— Идвам — Ян кимна и изключи видеотелефона.

— Стой! — Тайбърн скочи на крака. — Вие не трябва да се срещате с него!

— И защо? — намигна с насмешка Ян. — Сам бяхте свидетел, като ме покани.

Тайбърн веднага утихна.

— Така е. покани ви. не помислихте ли, защо му е нужно?

— Да поговорим за Брайън. Разгледал му е вещите, сам е и няма друга работа.

— Но в това пакетче няма нищо интересно! От митницата ни изпратиха списъка с вещите: часовник, тефтерче, паспорт… Обикновени вещи на войник…

— Така е, нищо интересно — съгласи се Ян, — затова иска да ме изслуша.

— И какво вие можете да му кажете?

— Това, което иска да чуе.

Полицаят го изгледа с нескрито удивление.

— Джеймс винаги се е страхувал от брат си — търпеливо, като на дете, започна да обяснява дорсаецът. — Струвало у се, че той може да стане по-значителна личност от него. Затова се е опитал да го сломи, а когато не му се удало, просто да го убие.

— Но Джеймс не е убивал брат си!

— Сигурен ли сте? — с насмешка каза Ян и се насочи към вратата.