Читать «Войникът» онлайн - страница 10

Но дорсаецът не се канеше да му отговаря. Кенебък се вгледа в него и започна да се променя в лице.

— Не ми ли вярваш? — произнесе той настойчиво. — По-добре кажи веднага, но аз наистина не приличам на Брайън. Та аз рискувах да се срещна насаме с теб.

— Виж ти, наистина ли?

За първи път, откакто ги наблюдаваше Тайбърн долови в гласа на дорсаеца напълно човешко задоволство.

— Ние тук сме само двамата — Джеймс за пореден път се разсмя, но сега ясно се долавяше самохвалството. — Разбира се, зад стената се намира охраната ми. В наши дни си струва да си предвидлив. Е, и още една изненада има…

Той свирна и в краката му се метна нещо, което на пръв поглед изглеждаше куче. Черното метално тяло бързо се плъзгаше на въздушна възглавница. Ян го разгледа с интерес. На пода стоеше стоманена кутия с две гъвкави пипала.

— Автомет — кимна с удивление дорсаецът.

— Точно така — потвърди Кенебък, — настроен е на мен. Нещо като втора отбранителна линия. Дори и да се справиш с охраната ми, да ме настигнеш, автомета ще успее да ме спаси. Така че не те каня на погребението си. С мен няма да се разправиш. По-добре се предай веднага. — Той се разсмя високо и блъсна настрана автомета. — Върни се на мястото си!

Машината веднага се скри под креслото.

— Убеди ли се — обясни Кенебък, — че добре съм се подготвил. И мисля, че е напълно в реда на нещата. Ти си професионалист, следователно си по-силен и опитен от мен. Значи, да успея да те победя, трябва да привлека странична сила, с която ти няма да успееш да се справиш. Аз успях да я намеря. Сега в това положение ти нищо няма да ме надвиеш. Разбра ли? Край. Вън си от играта.

Най-после Кенебък остави на мира чашата си.

— Аз не съм Брайън. Доказах, че мога да се справя с теб.

Грейм мълчеше. А Тайбърн направо се бе залепил за екрана.

— А ще искаш ли? — изведнъж се усмихна Ян.

Кенебък направо опули очи. Кръвта му нахлу в главата и лицето му се зачерви.

— Ти какво, издевателствуваш ли над мен? Ха, искам ли да опитам?

Джеймс скочи на крака и без да може да се сдържа, забяга насам-натам из помещението. Тайбърн нито за миг не се съмняваше, че се разиграва предварително подготвен сценарий. Често бе виждал това: възмущение, развихряне на емоциите и… адвокатите пледират за „в състояние на афект“.

Докато Грейм най-вероятно и не подозираше това.

— Този войник дали е въоръжен? — запита Тайбърн техника на подслушвателната апаратура.

— Не му е необходимо. А Кенебък има оръжие — техникът тикна показалеца си под мишницата на наблюдавания. — Тук е пистолета му.

Тайбърн силно стисна и без това схванатите си пръсти и удари с юмрук по масата:

— Само това ни трябваше!

А в салона Кенебък все още викаше. Дойде време и се обърна демонстративно с гръб към дорсаеца:

— Хайде де, давай, опитай съдбата си. Вратата е заключена и тук няма никой. Какво, не вярваш ли?

Той се хвърли към прозореца и изключи силовото поле. Смесицата дъжд и сняг нахлу в стаята. Кенебък отново се обърна към Ян.