Читать «Войникът» онлайн - страница 6

— Не — поклати глава Ян, — той не беше герой.

Кенебък някак си рязко се дръпна назад.

— И ти идваш от майната си, да ми кажеш това? Мислех, че сте били приятели…

— Аз не го обичах — все така спокойно обясни Ян.

Домакинът объркано го зяпна.

— Какво всъщност мога да кажа за Брайън. — продължи в същия дух дорсаецът. — Интересуваха го само думите, което не е чак толкова лошо за войника, но за офицера е отвратително. Ако преди Фрисландската кампания го бях разбрал, то щях да го снема от командирския пост. Заради него загубихме тридесет и двама души.

— Гледай ти какво било — Кенебък се загледа остро в очите на Ян. — Значи ти обвиняваш себе си в това?

— Не — и Ян не добави повече към това отрицание, но дори наблюдаващия сцената по телевизора Тайбърн го разбра.

— Тогава защо продължаваш да мътиш водата? Защо въобще дойде тук? — Кенебък не разбираше нищо и започваше да се сърди.

— От чувството за дълг.

Кенебък замря. А Ян протегна ръка към джоба си, където можеше да има и оръжие. Направи го преднамерено бавно с желание да не изплаши предварително Джеймс. Когато я извади, в нея имаше малък пакет.

— Това са личните вещи на Брайън.

Той постави пакета на масичката край Кенебък. Той веднага се загледа в него. Кръвта му се дръпна от лицето и то стана по бяло от белите му коси. Предпазливо се протегна да вземе пакета, сякаш се страхуваше, че може да избухне. А после бързо го хвана и вдигна въпросително очи към дорсаеца:

— Тук ли е това? — той подсили думата „това“.

— Това са личните вещи на Брайън — повтори Ян.

— Така… благодаря — с труд изрече милионерът. Забелязваше се ясно, как се опитва да се държи, но гласът му не се подчиняваше. — Това ли е всичко?

— Да — потвърди дорсаецът.

Те се гледаха един друг в очите.

— Довиждане — Ян се обърна кръгом и излезе.

Горилите от хола бяха изчезнали и той спокойно отиде при асансьора.

* * *

Тайбърн го изпревари със служебния асансьор, който се движеше без спирания и го посрещна пред стаята му. Ян не се учуди никак и отиде направо при масичката, където имаше бутилка дорсайско уиски, донесена докато отсъствуваше. Той си напълни една чаша.

— Слава богу, свърши прекрасно — Тайбърн беше доволен. — Срещнахте се, поприказвахте си и двамата останахте живи. Кога смятате да отлетите?

— Нищо грешите, ние има още доста да разговаряме с него. е пийнете ли?

— По време на служба не е разрешено — Тайбърн отново се разстрои.

— Ще ми се наложи да поостана още известно време — продължи спокойно дорсаецът. Наля уиски във втората чаша и я поднесе на полицая. А той, въпреки желанието си, се подчини и сръбна от питието. Дорсаецът се приближи до големия, заемащ цялата стена прозорец.

Навън се стъмняваше. Долу, в подножието на небостъргача, блестяха светлините на града. По стъклото пробягваха тежки и студени дъждовни капки.