Читать «Войникът» онлайн - страница 12

Дорсаецът извади от джоба си сгънатата картичка. Изглежда отначало раздразнено са я смачкали, а после са се опитали да изгладят с гореща ютия. Ян я разгъна и пъхна рисунката с текста едва ли не под носа на Кенебък. Той я погледна и отпусна поглед. Там беше нарисуван небрежно заек с карабина на гърба и търкаляща се каска в краката му.

Кенебък внимателно погледна дорсаеца. Устните му трепнаха, но вместо усмивка по лицето премина нервна гримаса.

— Това ли е всичко? — запита той.

— Не съвсем. Освен картичката… — дорсаецът се протегна към джоба си.

— Достатъчно! Стига! — завика Кенебък.

Той неочаквано скочи на крака, премести креслото между себе си и Ян и отстъпи към прозореца. В същия миг в ръката му се оказа пистолет и веднага стреля. Дорсаецът дори не помръдна. Само мускулите трепнаха, когато в тях се настани куршумът.

Обикновеният човек при раняване получава шок и губи съзнание. А дорсаецът сякаш оживя. Изправи се и тръгна към Кенебък. Той завика и започна да стреля безразборно, като отстъпваше назад.

— Умри! Изчезни! — виеше той, но дорсаецът се приближаваше като неизбежната съдба.

Два куршума го уцелиха, но той се разтърси като излязло куче от водата. Кенебък се опря с гръб към перваза на прозореца. Нямаше къде повече да отстъпва. Трескаво се заозърта, но не виждаше никъде изход. Патроните бяха свършили. Зави с неестествен глас, хвърли безполезния пистолет в главата на Ян, с неочаквана бързина се обърна и изскочи през прозореца. Писъците му бързо заглъхнаха на фона на бушуващия вятър. Щеше да прелети край тридесет етажа.

Ян се спря. Ръката му продължаваше да стиска това, което така силно изплаши Кенебък. Още миг се задържа прав и изведнъж тежко рухна на пода.

Когато Тайбърн и техника пробиха тавана и се спуснаха в помещението, те веднага видяха на килима изпадналите вещи от разтворените пръсти на Грейм: тубичка с жълта боя и четчица — символите на страхливостта.

* * *

Два дни по-късно Тайбърн и Ян се разделяха на същото място, където се бяха срещнали — до зданието на космодрума. Отново валеше ситен дъжд и от студа дорсаецът, който още не беше напълно оздравял, се присвиваше в шлифера си.

— Но трябва да си признаеш — Тайбърн продължаваше отдавнашния им разговор, — че победи само благодарение на щастливата случайност. Ти практически нямаше никакви шансове да се справиш с Кенебък и да останеш жив.

— Не съм съгласен! — засмя се Грейм. — Тук нямаше нито щастие, нито късмет. Всичко мина, както беше замислено.

В болницата той беше отслабнал силно и в него, незасенчвана от телесната мощ, ясно се виждаше жизнената сила, която отличава дорсайците от другите хора.

Тайбърн с недоверие и удивление погледна Грейм.

— Трудно е да повярвам! Прекалено сложният замисъл може да се разсипе от всяко побутване. Кенебък можеше да не изпрати навън охраната, ти можеше да не вземеш тази картичка, той можеше вместо себе си да подстави професионален убиец…

Но той неочаквано замълча, сякаш го осени някакво ново и важно съображение.