Читать «Съновидения» онлайн - страница 4

Но защо Милко е тъй бледен и плах? О, как трепери горкото момче…

И ето пак тази хаотична мъгла и тези дълги черни междини!

Когато Опи разкрива повторно очи, пред замрежения й поглед трептят, преливат се един в друг, гаснат и припламват два образа. Тя не може да ги отличи един от друг, иска да ги раздели и не може — и страда. Душата й гали погледа на две покорни, влюбени очи, усмихва й се румено лице, обкръжено с венец от черни като смола къдри, но когато протегне устни — посрещат я слюнави уста, смразява я леден поглед и право в лицето й се смее друго лице — подпухнало, насечено от бръчки, със зверски, разширени скули.

О, те са, двама в едно и също лице, един в две лица. Те са вечно с нея — наяве и насън, а зад тях — касиерът Илинов и хиляди, и хиляди мъжки очи, които я следят, обнажват и мърсят, а сърцето й е свито като топка и тръпне от страх и упойна притома. Опи е безсилна, Опи е робиня на тяхната воля.

— Ах, ако тя имаше силата на една ръка — една силна ръка, пред която треперят мъжете — с дълги и нервни пръсти и котешки заострени нокти — ръката на госпожа Магда, тя би издраскала лицата им, избола би очите. „Ти страдаш, мое дете, ти си нещастна, погледни какви са износени дрехите ти и повяхнало лицето — ела при мене и ние ще бъдем от днес две сестри — искаш ли?“

Опи седеше, свита върху мократа скамейка; пред очите й блестяха златните кубета на „Александър Невски“, огрени от заник слънце, а ръката й тръпнеше, включена в две горещи нервни ръце, и по цялата й снага се разливаше сладка-сладка омая…

И Опи повярва: тя не знаеше коя е тази жена, отде иде, какво търси от нея, но — не умът — душата и сърцето й подсказваха — тази е, тя е твоя сестра, вас ви свързва еднаква орис — довери й се, довери й се!

— Госпожа! Госпожа Магда!

— Тук съм, мое дете, какво искаш?

На края на канапето, до самата глава на Опи, е седнала госпожа Магда, тя милва с ръка косите й, свежда лицето си над нейното лице, гледа я, гледа — и впива устни в устните й.

— Опи, спиш ли?

— Не.

— А какво?

— Будна съм: мисля.

Мълчание.

— Ти страдаш, Опи!

Пак мълчание.

— Нали, милото ми, ти страдаш?

— Да.

— Какво ти е?

— Не знам.

— За Милко ли? Да не би да сте се скарали с него или пък се боиш от майка му, тази стара вещица — забрави я! Ти вече не си у тях и нищо не могат ти стори — чуваш ли — нищо!

— Не, госпожа, аз не се боя от майка му, и тогава не се боях — ти знаеш това.

— Но кой? Може би вуйчо ти?

Опи трепва, изглежда госпожа Магда със своя заключен поглед и немощно отпуща глава.

— Опи, вуйчо ти? Той? Да?

— Не питай, госпожа — нищо не мога да ти кажа — не знам, не мога.

— Навярно той е груб с тебе, строг е може би?

— Да.

— Говори ли ти нещо?

— Постоянно.

— Какво?

— Много. Съди ме, напада ме, спомва мама и татко.

— А ти слушай само и — мълчи.

— Че аз нищо не му казвам.

— Добре правиш — мълчи и чакай — той ще омекне. От колко дни си там?