Читать «Съновидения» онлайн - страница 3

Там, в двете стаи на горния етаж, живееше госпожа Магда, а долу се помещаваше работилницата на нейния моден шапкарски магазин.

Щом влязоха, домакинята повика момичето, което й прислужваше, и поръча да приготви чай, после взе от масата сребърния си портсигар, запуши и се обърна към гостенката:

— Искаш ли, Опи?

— Дай.

В това време Опи беше снела вече шапката си и лежеше, протегната върху удобното канапе. Тя присегна лениво, пое цигарата и метнала крак върху крак, засмука жадно пушека, с приковани о потона очи.

Навън, през отворения прозорец, ечеше шумната улица: стаята огласяше грохот от трамвайни колела, примесен със звън от копита по паважа, писък на автомобилни свирки и несмълкните викове на улични продавачи.

Двете жени пушеха, слушаха и мълчаха, унесени всяка в своите мисли. Опи лежеше, все така метнала крак върху крак, приковала поглед о потона. По тялото й още минаваха нервни тръпки, но мислите й добиваха вече обикновеното си сънно безразличие. Всичко в ума й се сливаше в една хаотична мъгла, случките и събитията се смесваха, границите се заличаваха и тя не знаеше кое от тях е било днес, преди минута, и кое — преди месеци. Тя не знаеше кое от тях беше истина и кое — чуто, прочетено, сън или мечтание.

С нея ставаха такива странни неща, цяла върволица случки — без брой, без край, които идеха отнякъде през мрака, досягаха я за миг и чезнеха: незнайно де, незнайно как — а между тях лягаха дълги черни междини.

А где беше тя сега — тук, в тази чужда стая, или у дома си, или — никъде, никъде?

Коя е тази жена там, тази висока руса жена, облегната небрежно в креслото, която пуши тънката цигара с начервените си устни и така съсредоточено излъсква котешки заострените си нокти?

— Ах, да — госпожа Магда.

Опи устремява към нея сините си бадемовиднопродълговати очи, засенени от гъсти ресници, гледа я няколко мига и иска да се усмихне сама на себе си, но — черните завеси се раздвояват и през хаоса изпъкват хора: един, двама, трима, петима. Опи едва ги узнава, едва спомва имената им. Някъде в нощта бушува пожар и червените огнени вълни обливат в кърваво зарево труповете. Гърмят пушки, огласят викове. През мрака изскачат въоръжени хора. Сбират се, говорят нещо и — повече от всички — висок и снажен мъж — офицер…

Пътуват: ден, два, три — през гори, през планини; денем и нощем; в кал, в дъжд и бури — и все този висок и снажен мъж — ласкав, предупредителен и добър: „Не плачи, Опи, забрави, утеши се, ти ще бъдеш наше момиче отсега.“

А после? После — какво?

Опи примигва често-често, вдига лакът, свива едното си рамо, сякаш се брани от удар. Пред нея стои разярена възрастна жена, лицето й е позеленяло от яд, очите й мятат искри. Тя хваща Опи за раменете, раздрусва я. „Ти, ти! — вика разярената жена. — Мръсница, неблагодарница — вън от къщата ми, ти погуби нашето дете…“

Но Опи не помръдва от мястото си, сякаш това се отнасяше съвсем не до нея… О, ней й е тъй добре, толкоз е щастлива — върху устните й още горят устните на Милко, само преди миг ръцете й лежаха върху раменете му и неговите любими ръце я приключваха през кръста в силна прегръдка.