Читать «Съновидения» онлайн - страница 2

И отведнъж тя трепна като пробудена — пред нея се издигаха тъмните кубета на катедралата, а отдясно я притискаше вълна от човешки тела: каруцата беше спряла и вътре влизаха нови пътници. Момичето се промъкна между навалицата, открехна лявата свободна врата, скочи долу и припна напред. Неочаквано сърцето й вледени безумен страх: стори й се, че след нея скочи още някой и затича да я догони — навярно оня ужасен човек. Тя ускори крачките си, блъсна се о неколцина минувачи и все тичаше напред, но страхът й растеше — ето той е зад нея, настига я, зове я.

Наистина тя чу името си. „Опи! Опи! Опи!“ — викаше някой зад нея в тъмнината. На следната стъпка една ръка я стисна здраво над лакътя и момичето бързо се извърна, готово да нададе писък, ала неочаквано попадна почти в прегръдките на висока руса жена.

— Госпожа Магда!

И момичето се хвърли, с подкосени крака, върху ръцете на жената.

— Опи! Опи! — викаше изплашената жена. — Опомни се, какво се е случило? Защо тичаше такава? Ти се блъсна о мене, а не ме съгледа, викам — не чуваш…

Но момичето още не я чуваше: то трепереше върху ръцете й, с вперени назад очи. За един миг, стори му се, че видя как някой, облечен в късо жълто палто и твърда шапка на главата, я гледаше отсреща, а когато тя се извърна — той ловко се прикри зад дъсчената пирамида с реклами.

— Госпожа… госпожа Магда… ох, там…

Момичето се взираше плахо към рекламите, притиснато до гърдите й.

— Какво? Де? Но що е туй, Опи?

— Ох, там, госпожа, там… има някой — едвам промълви момичето, като сочеше с глава рекламните дъски.

— Кой е той? Какво иска? Ела, ще видим.

Но момичето се теглеше ужасено.

— Не, не, не! Не искам, госпожа — страх ме е. Да се махнем оттук по-скоро…

Ала жената я повлече нататък. Те приближиха пирамидата, обходиха я околовръст, разгледаха — нямаше никого.

— Е, видя ли!

— Боже, каква съм! — И момичето се закиска със сух, истеричен смях.

— Но кой? Какъв беше той, Опи?

Момичето млъкна изведнъж и загледа плахо жената.

— Той… Никой, госпожа, никой… присторило ми се е…

— Отде идеш?

— От трамвая слязох, бях при Милко — ох, госпожа, да се махнем оттук, не ми се стои. — И те поеха, към центъра, хванати под ръка, притиснати една о друга.

— Вечеря ли?

— Не.

— Ще ходиш ли в гостилницата?

— Не знам.

— Слушай, Опи — ела у дома; ще си починеш, може да дойде и Илинов.

— Добре, но ако… — Момичето се поколеба.

— Какво?

— Нищо; ще дойда — отсече твърдо то.

И двете жени забързаха надолу, като си пробиха смело път през навалицата. Те завиха на първия ъгъл, пресякоха улицата и потънаха в един широк тъмен коридор, изпращани от лакомите погледи на мъжете.