Читать «Съновидения» онлайн

Георги Райчев

Съновидения

През една лятна софийска вечер, накрай града, по неравната пътека между реката и Военното училище тичаше някакво момиче; то идеше отгоре, покрай северната стена на оградата, и бързаше да настигне трамвая. На петдесет крачки от моста момичето видя как ватманът нагоди пръта върху жицата; когато то стъпи на моста — удряше последния звънец, а на двадесет крачки — потегли каруцата. Но младите и пъргави крачета не искаха да отстъпят: момичето сне широкополата си тюлена шапка, затича се, настигна с последните няколко скока трамвая и ловко се хвърли в откритата врата на задната платформа.

Вън стояха само неколцина мъже, които почтително дадоха път на уморената и задъхана госпожица. Тя прекоси тъмната платформа — електрическите лампички, както често се случва, бяха повредени, и трамваят вън и вътре тънеше в мрак — спря там, хвана се о решетките на прозореца и сложи глава върху ръба на вратата; лицето й гореше, гърдите й дишаха тежко. Тя беше уморена пряко мярка; навярно виеше й се свят и очите й се премрежваха. Но тласъкът от първия завой на каруцата я опомни, а може би не беше и само тласъкът. По тялото й мина мигновена тръпка, тя вдигна бързо глава и се огледа плахо наоколо. Край нея стояха няколко бедно облечени мъже; тя ги разгледа добре в мрачината, дори забеляза, че един от тях беше нисък мъж с фес на глава. Пътниците разговаряха спокойно помежду си, без да обръщат внимание на момичето. Но там, настрани от другите, в ъгъла зад самата нея имаше още някой. През всичкото време тя чувствуваше, че този човек я гледа неотстъпно. Дори не само това: тя сякаш го виждаше, сякаш усещаше над себе си цялата му снажна фигура; топлината на тялото му досягаше нейната плът; вълни от горещия му дъх обвяваха лицето й, замайваха я. И след миг тя сети, че върху решетките на прозореца, до протегнатата й левица, стои още нечия ръка — мека и гореща — почти върху ръката й.

Ето тогава тя трепна като опарена, вдигна глава и изгледа околните. Но когато поиска да се извърне и погледне зад себе си — не можа. Някакво странно вцепенение беше сковало цялата й снага; горещи вълни се разливаха по всичките й стави, краката й се подкосяваха, задъхваше се. И безсилна и омаломощена, тя се поддаде неволно назад с цялото си тяло. През тънката си лятна дреха тя чувствуваше вече подгънатия чужд лакът до лакътя си, и нагоре — от лакътя до мишницата — притиснатото мъжко рамо; надолу — чак до коляното — плътно я досягаше подадено мускулесто бедро.

Трамваят профуча по нанадолнището и пое към града из осветения булевард. И ето оттук, между момичето и този чужд мъж, се почна една безразсъдна игра, в която беше мъчно да се реши кой напада и кой е жертвата. От бързия ход двете пламнали тела ту се разделяха, ту се досягаха в бързи, плахи ласки, гонеха се, търсеха се; привличаха се и се отблъскваха; тръпнеха в мъчително очакване при късите паузи и се топяха при мигновените докосвания. Трамваят сечеше навалицата по площадите, електрическите кълба блестяха в очите им, вътре се качваха и слизаха хора; може би някои ги забелязваха вече и следяха възмутени, ала момичето беше безсилно да се опомни; смесено чувство на срам, на страх и сладка притома гореше снагата й, помътняваше ума й. В късите мигове на полусъзнание тя опитваше да се помести оттам, но се чувствуваше като омотана в невидима мрежа, из която нямаше сили да се откъсне. И — най-странното — чинеше й се, че всичко това тя бе изпитвала вече много пъти по-рано — тия обжегвания и тоя ужас и мъчителна наслада — но когато речеше да си спомни де и кога е било то — споменът й се топеше в неуловима и безпределна сънна омая.