Читать «Съновидения» онлайн - страница 5

— Четиридесет и три.

— Има време, ще свикнете — и ти, и той.

Пауза.

Госпожа Магда мълчи и мисли напрегнато, после предпазливо запитва:

— А где е снимката, Опи — при тебе ли?

— При мене, в моята стая; вуйчо й сложи нова рамка, по-хубава.

Изведнъж Опи се оживява, очите й добиват странен блясък, лицето й пламва; тя диша дълбоко, ускорено и радостно.

— Ах, госпожа, помниш ли — аз ти казвах, нали? У дома имахме също такава снимка. Същата е — аз я помня. Мама и татко, между тях — аз, до татко — братчето ми, а върху коленете на татко и мама — двете ми сестричета. Тя изгоря с багажа ни.

Гласът на Опи секва, задавя я плач, очите й овлажняват, но госпожа Магда се притичва на помощ.

— Ти беше малка тогава, нали — пита тя, — на колко години беше, Опи?

— Седем; аз бях на седем години, в първо отделение, госпожа… Помня всичко като днес. Аз носех тогава късичка червена рокля — ей толкова, до коленете, и синя копринена лентичка в косите. Имах дълги коси и мама всяка утрин ги сплиташе на дебела плитка, а накрай — синята лентичка. И знаеш ли, веднъж я изгубих, изгубих лентичката си — като се връщах от училище, разтегнала се и паднала на пътя. Едно момиче — Марийка го викахме, лелино ми момиче — видяло, че няма лентичката и ми обади — пък аз като заплаках и припнах назад да я търся — ей така е — тичам и плача, тичам и плача. И насред път срещам — знаеш ли кого? — татко. — Защо плачеш, пита ме той изплашен, а пък аз не мога да му проговоря от сълзи — искам и не мога, нещо ме души, души на гърлото… Лен… лен… лентичката си изгубих. Мълчи — дума татко, — не те е срам, толкава мома и да плачеш! Ела, ще ти купим друга. Отведе ме и ми купи нова лентичка, също като първата — синя, копринена.

— Стой! — прекъсна госпожа Магда весело разприказваната Опи и заслуша навън. По улицата профуча автомобил, спря под прозорците им и тръбата подаде трикратен знак.

Госпожа Магда скочи, провеси се на прозореца и заговори с някого долу. Опи чу откъслечни фрази: „Добре; почакайте; идем.“

После госпожа Магда се извърна бързо и завика на Опи:

— Ставай, Опи, ще идем на разходка, долу са Илинов и още някой.

Опи пребледня.

— Но, госпожа Магда, аз…

— Ти? Какво ти?

— Но, ако вуйчо…

— Нищо! Похромов няма да посмее. Обличай се!

Госпожа Магда се изправя с цял ръст пред високото огледало — стройна, гъвкава, изящна, кръвта й бликва изведнъж, като на обучен ездови кон; върху устните й заиграва тънка, опасна усмивка; тя се оглежда отвсякъде самодоволна; прокарва длани върху лицето си; на устните й пламва по-ярък кармин и над двете й очи минават две тъмни линии от багра.

След нея пред огледалото минава Опи, като нейна сянка. Тя прави същите ловки жестове върху лицето, устните и очите, оправя с привичен жест тюлената си шапка, премрежва очи, сякаш измерва някого с поглед, усмихва се.

И двете жени слизат надолу по стълбите.

… В тясната стаичка е задимено от цигари: пушат всички — брадатият господин, Опи, госпожа Магда, Илинов. Върху масата са разхвърляни в безредие прибори за ядене, празни и пълни бутилки вино, пити и недопити чаши, закуски, плодове.