Читать «Съновидения» онлайн - страница 6

Опи е простряна върху тясното легло в привичната си поза — по гръб, метнала крак върху крак, с цигара в уста, но сега погледът й не е прикован о потона. Тя оглежда разсеяно голите опушени стени на стаицата, спира за миг поглед върху Илинов и госпожа Магда — седнали върху разглобеното канапе в отсрещния ъгъл. Илинов е взел в ръцете си ръката на госпожа Магда, той моли нещо, обяснява, настоява, а госпожа Магда е няма като стена. Ах, тази проклета госпожа Магда!… Но Опи не довършва мисълта си или по-право — мисълта й чезне недовършена и момичето премества очи върху брадатия господин. Той седи сам пред масата, облегнал лакти, подпрял с две ръце грамадната си разчорлена глава — пиян и сънен. Но погледът на Опи го свестява; господинът вдига и впива очи в момичето.

Опи я напушва смях. Наистина колко е смешен този брадат господин — грамаден като планина; широко лице, широки рамене, широки гърди — у-у широки, широки…

Опи едва поема дъх и вика през смях:

— Добро утро, господине!

Върху месестите червени устни на господина цъфва радостна усмивка:

— Добро утро, госпожица Опи, пия за дългоденствието на вашата прелест.

И той вдига и пресушава пълната си чаша.

— Наздраве! Наздраве! — Опи замахва с ръка елегантен жест и добавя: — Искам да се чукна с вас.

— Станете.

— Не, донесете тук две пълни чаши — ей тук, до мене.

Господинът скача зарадван, налива две пълни чаши и поднася на Опи.

— Седнете! — Опи се намества, сочи му място — ето тук, така — дайте чашата.

— Наздраве!

— Наздраве!

— Екс!

— Екс!

Опи допива чашата, снема я и отново се закисква.

— Защо се смеете, Опи?

— А вие защо ме гледате така?

— Как?

— Така. Боже! Какви сте смешни вие, мъжете, всички ме гледат така — всички, всички.

— Защото сте хубава, Опи!

— Аа!

— Да, защото сте прелестна, моето момиче — прелестна!

Господинът се свежда над нея безсилен; той диша тежко, дългата му черна брада досяга бузата й, снагата му разтърсват тръпки; едната му ръка е сложена зад главата й, върху възглавницата, а другата леко помилва косите. Опи иска да отстрани ръката му, но ръката й попада в неговата силна мъжка лапа — и той я задържа. Опи прави усилия да я освободи, но ръката е включена здраво чак над китката; тънките й пръсти хрущят.

— Тогава да излезем вън, Опи — отвръща глухо господинът.

— Вън?

— Да, вън. На въздух ще ви мине — тук е много задимено.

— Вдигнете ме.

Господинът я грабва и изправя — почти на ръце, но Опи не може да се закрепи на краката си: завива й се свят, тя полита, обляга се върху ръката на господина и се закисква.

— Боже, аз съм пияна — не мога да стоя на краката си. Госпожа Магда — вижте ме — аз съм пияна!

Госпожа Магда я гледа усмихната и тържествуваща:

— Да живее любовта, Опи! Да живее Милко!

— Не искам Милко, госпожа — не ми споменавай! И той е като другите — всички, всички…

… Няколко стъпки отвън, до стаицата, има малка дървена тераса, с дъсчена стълба до нея. Долу се простира широк двор с високи дървета, а по-нататък се открива тъмно, безбрежно поле. Някъде близо тече вода; нощта е ясна и пълнолунна.