Читать «Кървава песен» онлайн - страница 89

и враг се залови с врагът и тук и там —

нататък гонят се, настигнати отсам,

сборичкат се, напред и наназад отбягват;

претряскат щикове: на въздуха посягват

ръце; отчатне нож; и пушка предрънчи

отхвърлена; и вред и вик и рев ечи,

и надпреварят се псувни и в бяс удари…

А вече там на юг, с юнаците другари

далеч по валога прогонил лютий враг,

отдръпва се назад разрошений Хъшлак,

бог знае жъртва де калпака си оставил…

Отстрелва се назад врагът. Снага изправил

до канарата Смил, куршуми че пищят

неще дори да знай, и вече петий път

прицелен, изгърмя — и тоя път умерил:

и мелязимина по урвата, разперил

ръце, прегъна се и по очи и той

надолу поора. Оттатък чак Братой

прескочи и, прибран, загнезди се в люнета,

а с него Чиф-и-тек и ниските Вълчета —

и двете — винаги все заедно слухтят

как долу на отбой тръбите все тръбят

и тупкат и дребнят отнейде барабани

на сбор. По билото, тук пръснати, там сбрани,

отстрелват се едни и дърпат се назад

полека. Там отвъд изпънал се е Влад

от Попинци, крещи и нещо се заканя;

приклекне, изгърми и пак се Делибана

помъкне. Счуват се псувни и неразбран

вик долу. Още се разправят там Деян

и Бошко, заедно с Долнемахленский Тръне,

с отбитий сетен рой низами. Да се върне

извърна се Деян — из ниския трънак,

отзад, го изведнъж налетя зъл помак

и с щик под плешката отляво буторяса,

на помощ впусна се тук Тръне — и довтаса,

но късно, и макар че лютия помак

с премазана глава се в ниския трънак

превърна, изрева и вирнати замята

нозе, — Деян се сви и люпна на земята:

промушил бе щикът юнашкото сърце?

И свари само той да поднесе ръце

към гръд, де острий връх на щика бе промушен —

и превъртя очи и грохна се бездушен…

Престанал беше веч навсъде боя лют

и върл. И тук-таме куршум прописне чук

едвам, кой знай отде и закъде пропратен.

Ей вик се пронесе. Отнякъде невнят,

чак до окопите, се счуе горе стон —

и виждат се далеч таме по голий склон

как с гърч премятат се оставените жъртви,

и борят се с смъртта, ранени, полумъртви.

Престана лютий бой. И морните борци

се по окопите прибраха. И венци

на слава не едно чело ще да окичат.

И майки и чеда ще плачат и наричат,

сдни за свиден син, а други за баща

умрял в юнашка смърт — тях, клети в нищета

оставил. В песни тях певци ще ги възпяват,

доде се и борци и песните забравят —

до нови пак борби, за нови жъртви пак.

Ще ахне Дивисил за своя син юнак,

чул в боя на Висок юнашки как загина —

окото му сълза, последня може би;

но твърд е стареца, скръбта ще прескърби,

и зарад свиден син с въздишка ще отсъди:

Не беше моя дял, о, нека негов бъде! —

За мъж е мъжка смърт. Не е последен в род…

Дай боже другите на своя си народ

в борбите, винаги и винаги победни,

между борците му дано не са последни!

Не трая много мир и отдих от борба.

Ей долу екнаха тръба подир тръба

отново. Първий щурм юнаците отбили

едвам — и хвърли се пак с подновени сили

върху им лютий враг, орда подир орда.

И зареваха пак, далеко зад реда

на враговете, топ по топа — запищяха

гранати: тук едни, като напред, се вряха

в земята, друга там, разкъртила пръстта,

изфуква пак навън — и писна, затрещя

далеч по припори, на късове раздрана…