Читать «Кървава песен» онлайн - страница 84
Пенчо Славейков
и почна пак:
— „Това отдавна забелязвах:
и ето поп Витан — на два му пъти казвах:
не ми харесва туй, умислен е Матей,
кеф няма. Нещо му брадата все белей,
и от Великден, на, съвсем е побеляла!“
„Туй моята Кира отдавна бе съзряла! —
Белина го преби: — И не един му път
тя казваше и цяр. Но знаете умът
на стареца. Божи то работи са, казва,
и всякакъв съвет и церове отказва.“
„Брей, май с човек! — Витан подзе: — Едвам с
ръка
го хванах. Май с човек! Очите си така
изви, изблещи — хъ! и в гроба да полетя…
Аз него — дръж, — а той… доде да се съсетя,
евангелето там чак долу в гроба — бух! —
изпусна го… Едвам като изхърка, чух —
и на ръцете ми като таквоз увисна…
Дотук го носихме с Китана. Като писна
тук дъщеря му пък — и, господи! то, то…“
— „А има ли го туй, или е ред: защо
евангелето вий заровихте при Вита?“ —
Вълкан Гошана тук изви се и запита.
„Редът си му е тъй. И няма никой поп
в ръка да улови евангелие, в гроб
един път паднало! — се поп Витан обади: —
И кой ли пък таквоз евнгеле ще вади
из гроба? Праведник показва се с това,
че е умрял — и сам тъй с божите слова
желае да се той пред господа представи.“
— „Тъй да умре човек, когато бога слави —
тук Беламоре се обади: — То е знак,
че го обича бог.“
„И таз добра! човяк —
та той не е умрял. Той само му припадна!“
— „Не днеска — утричка… Че дето казват: гладна
за него, па не сал за него, е пръстта, —
и Дивисил… и той таз вечер мъдростта
си рече. Чувал съм, а и по опит зная;
човек когато се допре така до края
на дните си, така настръхва като ръж,
променя се съвсем и почва изведнъж
нечувани неща и думи да говори —
душата му смъртта за мъдрости отвори!
От колко е годин тук, в Каменград, Матей,
и между нази все яде, пие, живей —
кога сте други път тъй чули да отвори
уста, таквиз неща да вземе да говори,
като за знамето во черква онзи ден?“
„Да, да! — обади се Белина: — То и мен
тъй ми се стори — тъй и тъкмо ми се струва
сега: и Беламор започна да хортува
нечувани неща и думи… Без сръдни! —
И ти ще си допрял до край на свойте дни!“
— „Дъртак!“ — извърна се към него Беламоре…
Но, към ключалката посегнал, в миг отвори
Белина (бяха се до пътните врати
пред него спрели те) и, влязъл, извъртя
ключът.
— „Дъртак! Все тъй… — извика Беламоре: —
Извардя глупости кога да издърдори,
все някак тук да е — пред портния му праг:
отвори портата, уригне се, и — трак!“
И с глъч и смях се те извиха край стената,
и се залутаха нагоре в мрачината.
А омърлуши се, заглъхнала, нощта.
По тъмни дървеса не трепнуват листа;
не се обажда пес ни близо, ни далече.
Не светва нийде свещ. Понякога препречи
път нощеходник бръз: самотно проехти
чевръстия му ход, нататък завърти
зад ъгъл някъде и сякаше в земята
потъне. Някаква злокоба в тишината
като че да слухти и дебне. Нийде чут
не се откъсва звук. И месеца, издут,
червен, на сивото небе едвам възпира
и ням се в пустошта с помътен поглед взира…
Препречи мълчалив широкия мегдан
Мъдрителя и спре, и дълго застоян
се вглежда в месеца. Из мрачината ходил
до късно вън града и мълком дълго бродил
след туй по улици, през тихата тъма
той мина и се спре при старата чешма —