Читать «Кървава песен» онлайн - страница 84

и почна пак:

— „Това отдавна забелязвах:

и ето поп Витан — на два му пъти казвах:

не ми харесва туй, умислен е Матей,

кеф няма. Нещо му брадата все белей,

и от Великден, на, съвсем е побеляла!“

„Туй моята Кира отдавна бе съзряла! —

Белина го преби: — И не един му път

тя казваше и цяр. Но знаете умът

на стареца. Божи то работи са, казва,

и всякакъв съвет и церове отказва.“

„Брей, май с човек! — Витан подзе: — Едвам с

ръка

го хванах. Май с човек! Очите си така

изви, изблещи — хъ! и в гроба да полетя…

Аз него — дръж, — а той… доде да се съсетя,

евангелето там чак долу в гроба — бух! —

изпусна го… Едвам като изхърка, чух —

и на ръцете ми като таквоз увисна…

Дотук го носихме с Китана. Като писна

тук дъщеря му пък — и, господи! то, то…“

— „А има ли го туй, или е ред: защо

евангелето вий заровихте при Вита?“ —

Вълкан Гошана тук изви се и запита.

„Редът си му е тъй. И няма никой поп

в ръка да улови евангелие, в гроб

един път паднало! — се поп Витан обади: —

И кой ли пък таквоз евнгеле ще вади

из гроба? Праведник показва се с това,

че е умрял — и сам тъй с божите слова

желае да се той пред господа представи.“

— „Тъй да умре човек, когато бога слави —

тук Беламоре се обади: — То е знак,

че го обича бог.“

        „И таз добра! човяк —

та той не е умрял. Той само му припадна!“

— „Не днеска — утричка… Че дето казват: гладна

за него, па не сал за него, е пръстта, —

и Дивисил… и той таз вечер мъдростта

си рече. Чувал съм, а и по опит зная;

човек когато се допре така до края

на дните си, така настръхва като ръж,

променя се съвсем и почва изведнъж

нечувани неща и думи да говори —

душата му смъртта за мъдрости отвори!

От колко е годин тук, в Каменград, Матей,

и между нази все яде, пие, живей —

кога сте други път тъй чули да отвори

уста, таквиз неща да вземе да говори,

като за знамето во черква онзи ден?“

„Да, да! — обади се Белина: — То и мен

тъй ми се стори — тъй и тъкмо ми се струва

сега: и Беламор започна да хортува

нечувани неща и думи… Без сръдни! —

И ти ще си допрял до край на свойте дни!“

— „Дъртак!“ — извърна се към него Беламоре…

Но, към ключалката посегнал, в миг отвори

Белина (бяха се до пътните врати

пред него спрели те) и, влязъл, извъртя

ключът.

— „Дъртак! Все тъй… — извика Беламоре: —

Извардя глупости кога да издърдори,

все някак тук да е — пред портния му праг:

отвори портата, уригне се, и — трак!“

И с глъч и смях се те извиха край стената,

и се залутаха нагоре в мрачината.

А омърлуши се, заглъхнала, нощта.

По тъмни дървеса не трепнуват листа;

не се обажда пес ни близо, ни далече.

Не светва нийде свещ. Понякога препречи

път нощеходник бръз: самотно проехти

чевръстия му ход, нататък завърти

зад ъгъл някъде и сякаше в земята

потъне. Някаква злокоба в тишината

като че да слухти и дебне. Нийде чут

не се откъсва звук. И месеца, издут,

червен, на сивото небе едвам възпира

и ням се в пустошта с помътен поглед взира…

Препречи мълчалив широкия мегдан

Мъдрителя и спре, и дълго застоян

се вглежда в месеца. Из мрачината ходил

до късно вън града и мълком дълго бродил

след туй по улици, през тихата тъма

той мина и се спре при старата чешма —