Читать «Кървава песен» онлайн - страница 83
Пенчо Славейков
на път излизат. Той, Войводата, снага
за днес е — и затуй днес на успех се радва.
Там, дето място е да вика, заповядва —
Войводата е там. Там само. А Младен
е вред на работа. Спокоен и смутен,
здрав-болен, все едно, и вярва и не вярва —
пак работи; Младен невидимо подкарва
колата — вози се Войводата на тях…
Зарад Войводата — аз неведнъж видях —
са нищо другите — глава разгорещена…
Напротив — другите са всичко за Младена…
И всякой в своето главите си трошат:
Когото чакаме, и който кръстопът
ще е в живота ни — не ще е той Войвода,
а Вожд — властителя на волята в народа.
Нито Войвода е, нито е той Младен —
Той — онзи, който е съсъда драгоцен
зарад народната и свяс и мощ върховна.
Издигнат ще е той — звънарница черковна,
той, — възвишение на всичко онова,
под него що гъмжи и празнува в слова
и во безмълвие на свойто възвишене
Великдена. Това е висшето творене,
на воля и любов на скрития живец
в народната душа. На всякой е творец
народ задачата да създаде единий,
подир когото той ще тръгне, за да мине
морето кърваво, червеното море
на временни беди — да дойде и да спре
отвъд, в желаното, което се не види.
Такъва само се народ на бога свиди,
народ творец — родил в живота свой Мойсей:
Мойсей единия, в когото бог живей,
едничкий за смъртта на който бог е плакал.“
В речта си Дивисил тъй беше се увлякъл,
но бозна докъде вървял би и така
мъдрувал, но до брод на буйната река
дошли, те спряха се — и тука чак съсетен
изви се то към тях, намръщи се и бледен,
от яд на себе си, че се отплесна тъй,
сви устни, настрана изплю, и крясна: — „Пъй —
и аз!… — И метна се, прецапа той през брода
и спре: — Говеда!… Пфю! И аз намерих сгода
кога и на кого!“
Прецапал тук, изви
и Беламоре в миг с ръка го залови:
— „Ти стой! Ний може би не сме разбрали всичко,
ти бъбриш ги таквиз забъркани… Едничко
да те попитам аз желал бих: ако тук
е работата тъй, и не на нас напук
ти дрънкаш… За какво, кажи ни ти, тогава
туй всичко в Каменград и другаде да става…
В таз каша си и ти, а имаш други ум.
Кажи ми ти това — халосник сладкодум.“
Но сопнат Дивисил: „Най-лесен отговора —
но той съвсем не е като за вази хора!
Ще дойде някога и зарад него ден —
вий ще го чуете. Донякога Младен,
ако остане жив, на вашите въпроси
ще отговори… Той в душата си го носи
и днеска, може би че тъмни — Каменград
с съдбата си ще ги и в неговия млад
дух изясни.“
А веч (докрай града те бяха
дошли) отпреде им и подир тях вървяха
тълпи, спроводили до гроба Богдан Вит,
намерений нощес на Боевец убит
бог знае от кого и как. И те в тълпата
нататък тръгнаха. Но ето при вратата
на поп Матееви, и вътре в равний двор,
навалица гъмжи, приижда, цял е сбор,
и нещо шепнат си, и нещо се разправят.
Тук бързо Дивисил, без някого що правят
да пита, втурна се, през хората си път
проправи — ето го през двора се отвъд
по стълбата изви и се изкачи горе.
А там на пътя, вън, на старий Беламоре
разправяха Велин, Гошана, поп Витан
и Милко Странника, затъкнал на колан
пищови сребърни на дръжките с позлата.
За къщи тръгнали нататък из тъмата
(че беше късно веч, и месеца изгре
дори, издут, червен), Гошана се възпре