Читать «Кървава песен» онлайн - страница 83

на път излизат. Той, Войводата, снага

за днес е — и затуй днес на успех се радва.

Там, дето място е да вика, заповядва —

Войводата е там. Там само. А Младен

е вред на работа. Спокоен и смутен,

здрав-болен, все едно, и вярва и не вярва —

пак работи; Младен невидимо подкарва

колата — вози се Войводата на тях…

Зарад Войводата — аз неведнъж видях —

са нищо другите — глава разгорещена…

Напротив — другите са всичко за Младена…

И всякой в своето главите си трошат:

Когото чакаме, и който кръстопът

ще е в живота ни — не ще е той Войвода,

а Вожд — властителя на волята в народа.

Нито Войвода е, нито е той Младен —

Той — онзи, който е съсъда драгоцен

зарад народната и свяс и мощ върховна.

Издигнат ще е той — звънарница черковна,

той, — възвишение на всичко онова,

под него що гъмжи и празнува в слова

и во безмълвие на свойто възвишене

Великдена. Това е висшето творене,

на воля и любов на скрития живец

в народната душа. На всякой е творец

народ задачата да създаде единий,

подир когото той ще тръгне, за да мине

морето кърваво, червеното море

на временни беди — да дойде и да спре

отвъд, в желаното, което се не види.

Такъва само се народ на бога свиди,

народ творец — родил в живота свой Мойсей:

Мойсей единия, в когото бог живей,

едничкий за смъртта на който бог е плакал.“

В речта си Дивисил тъй беше се увлякъл,

но бозна докъде вървял би и така

мъдрувал, но до брод на буйната река

дошли, те спряха се — и тука чак съсетен

изви се то към тях, намръщи се и бледен,

от яд на себе си, че се отплесна тъй,

сви устни, настрана изплю, и крясна: — „Пъй —

и аз!… — И метна се, прецапа той през брода

и спре: — Говеда!… Пфю! И аз намерих сгода

кога и на кого!“

Прецапал тук, изви

и Беламоре в миг с ръка го залови:

— „Ти стой! Ний може би не сме разбрали всичко,

ти бъбриш ги таквиз забъркани… Едничко

да те попитам аз желал бих: ако тук

е работата тъй, и не на нас напук

ти дрънкаш… За какво, кажи ни ти, тогава

туй всичко в Каменград и другаде да става…

В таз каша си и ти, а имаш други ум.

Кажи ми ти това — халосник сладкодум.“

Но сопнат Дивисил: „Най-лесен отговора —

но той съвсем не е като за вази хора!

Ще дойде някога и зарад него ден —

вий ще го чуете. Донякога Младен,

ако остане жив, на вашите въпроси

ще отговори… Той в душата си го носи

и днеска, може би че тъмни — Каменград

с съдбата си ще ги и в неговия млад

дух изясни.“

А веч (докрай града те бяха

дошли) отпреде им и подир тях вървяха

тълпи, спроводили до гроба Богдан Вит,

намерений нощес на Боевец убит

бог знае от кого и как. И те в тълпата

нататък тръгнаха. Но ето при вратата

на поп Матееви, и вътре в равний двор,

навалица гъмжи, приижда, цял е сбор,

и нещо шепнат си, и нещо се разправят.

Тук бързо Дивисил, без някого що правят

да пита, втурна се, през хората си път

проправи — ето го през двора се отвъд

по стълбата изви и се изкачи горе.

А там на пътя, вън, на старий Беламоре

разправяха Велин, Гошана, поп Витан

и Милко Странника, затъкнал на колан

пищови сребърни на дръжките с позлата.

За къщи тръгнали нататък из тъмата

(че беше късно веч, и месеца изгре

дори, издут, червен), Гошана се възпре