Читать «Кървава песен» онлайн - страница 82

стихийна в пориви, во средства безогледна,

която шествува в живота всепобедна —

че в нея пламъка на творчество гори.

От него сътворен — той него да твори!…

И ето — казвам ви — помнете мойто слово:

градивото у нас, в народа, е готово —

но онзи, чаканий, единий, де го той?“

— „Как де го?“ — Не един, не двама, цял са рой…

Как де го? — се изви за дума Чер-Чемера.

„Недей на своя си ти навик изневеря —

мълчи!“ — му сопнато извика Дивисил,

и през ливадата, от равний път отбил,

той тръгна. Тръгнаха и двамата след него.

„Вас питам: може би че вие знайте — де го?

Ти? Той? И аз? Или ония ще са то,

там що се бият? Млад и свредел и длето

това са. Сечива за майстора. Градиво

и мъртви сечива за делото му живо —

и тяхната съдба е в него да умрат!

Било е тъй, и тъй ще бъде всякой път —

Умрат ли — делото с тях заедно умира.

Не им е делото тям извор — не извира

струя на подвизи за бъдаще от тях.

Седемдесет годин живея аз. Познах

живота; вземах дял и ази нему в хода.

Аз не видях на нашия Войвода

подобен: пъргав, горд, решителен и смел

и ясен в своята определена цел —

и пак: той не е Той, когото всеки чака!

Готов е той дошел при нас. Готова всяка

лъжа и истина за него е в света.

Душата му не е достъпна за мечта

отвъд зад онова веднъж определено…

О, аз Войводата обичам. Но в Младена

е моята душа — макар че е и той

не Той! В Младена аз съзирам как и кой

пред моя поглед се за бъдното създава.

Младен — очакваний за подвиг предвещава.

Предтеча е Младен на онзи, който ощ

не е роден — но веч, в пробудената нощ

на свойто битие, заражда го народа.

Открита е речта на нашия Войвода.

Прислушайте се вий — не води тая реч

зад наште синури, отвъд, и по-далеч;

от първа дума той започва буен, сприха,

напред и все напред и все по-буйна лиха:

не дири мисли той и слово не твори.

В душата му никога не казва нищо: спри!

И ясен е и прек, когато той говори:

че той ни с себе си, ни с другите се бори,

и всякой чувствува и казва: той е прав!

Реч болна, сприхава — но разума е здрав

и глупав. Бръчкат на мисъл вдъхновена

не мръдва челото, обилна, но студена

тече почелото безсолната му пот…

В Младена моята душа намира брод

да мине там, отвъд, в пределите желани.

Кой знай ще мине ли! а от години ранни

аз работех за тях, и нивга на света

до днес не е била, ни миг, от мисълта

на отрицание душата ми смутена…

Прислушвайте се вий и чуйте на Младена

речта. Чепат и млад зад нея дух се бий…

Зад туй, що казва той, неказано се крий —

предвест му и в гласът и в образа трепери.

Речта му нещо все посяга да намери

там сякаш някъде — невидимо далеч,

където се твори и мисълта и реч

за нея. Дело реч, реч делото пресича —

противоречат си. И погледа дорича

това, което се препъва в млад език —

на възмущение е словото му вик.

Такава реч сърце и радва и смущава…

През нея се за мен като че ли задава

ездач, и бърза той изпратен да вести

за онзи който е на път: и той и ти

и аз, когото тук ожидаме — стремежа

на нашите души, възвишен, и купнежа

на нашите сърца когото ще родят:

от всички минали по кървавия път

на миналото, той, Войводата, е сетен —

Младен е първия от онзи рой безчетен

борци, които днес се раждат, отсега