Читать «Кървава песен» онлайн - страница 82
Пенчо Славейков
стихийна в пориви, во средства безогледна,
която шествува в живота всепобедна —
че в нея пламъка на творчество гори.
От него сътворен — той него да твори!…
И ето — казвам ви — помнете мойто слово:
градивото у нас, в народа, е готово —
но онзи, чаканий, единий, де го той?“
— „Как де го?“ — Не един, не двама, цял са рой…
Как де го? — се изви за дума Чер-Чемера.
„Недей на своя си ти навик изневеря —
мълчи!“ — му сопнато извика Дивисил,
и през ливадата, от равний път отбил,
той тръгна. Тръгнаха и двамата след него.
„Вас питам: може би че вие знайте — де го?
Ти? Той? И аз? Или ония ще са то,
там що се бият? Млад и свредел и длето
това са. Сечива за майстора. Градиво
и мъртви сечива за делото му живо —
и тяхната съдба е в него да умрат!
Било е тъй, и тъй ще бъде всякой път —
Умрат ли — делото с тях заедно умира.
Не им е делото тям извор — не извира
струя на подвизи за бъдаще от тях.
Седемдесет годин живея аз. Познах
живота; вземах дял и ази нему в хода.
Аз не видях на нашия Войвода
подобен: пъргав, горд, решителен и смел
и ясен в своята определена цел —
и пак: той не е Той, когото всеки чака!
Готов е той дошел при нас. Готова всяка
лъжа и истина за него е в света.
Душата му не е достъпна за мечта
отвъд зад онова веднъж определено…
О, аз Войводата обичам. Но в Младена
е моята душа — макар че е и той
не Той! В Младена аз съзирам как и кой
пред моя поглед се за бъдното създава.
Младен — очакваний за подвиг предвещава.
Предтеча е Младен на онзи, който ощ
не е роден — но веч, в пробудената нощ
на свойто битие, заражда го народа.
Открита е речта на нашия Войвода.
Прислушайте се вий — не води тая реч
зад наште синури, отвъд, и по-далеч;
от първа дума той започва буен, сприха,
напред и все напред и все по-буйна лиха:
не дири мисли той и слово не твори.
В душата му никога не казва нищо: спри!
И ясен е и прек, когато той говори:
че той ни с себе си, ни с другите се бори,
и всякой чувствува и казва: той е прав!
Реч болна, сприхава — но разума е здрав
и глупав. Бръчкат на мисъл вдъхновена
не мръдва челото, обилна, но студена
тече почелото безсолната му пот…
В Младена моята душа намира брод
да мине там, отвъд, в пределите желани.
Кой знай ще мине ли! а от години ранни
аз работех за тях, и нивга на света
до днес не е била, ни миг, от мисълта
на отрицание душата ми смутена…
Прислушвайте се вий и чуйте на Младена
речта. Чепат и млад зад нея дух се бий…
Зад туй, що казва той, неказано се крий —
предвест му и в гласът и в образа трепери.
Речта му нещо все посяга да намери
там сякаш някъде — невидимо далеч,
където се твори и мисълта и реч
за нея. Дело реч, реч делото пресича —
противоречат си. И погледа дорича
това, което се препъва в млад език —
на възмущение е словото му вик.
Такава реч сърце и радва и смущава…
През нея се за мен като че ли задава
ездач, и бърза той изпратен да вести
за онзи който е на път: и той и ти
и аз, когото тук ожидаме — стремежа
на нашите души, възвишен, и купнежа
на нашите сърца когото ще родят:
от всички минали по кървавия път
на миналото, той, Войводата, е сетен —
Младен е първия от онзи рой безчетен
борци, които днес се раждат, отсега