Читать «Кървава песен» онлайн - страница 81

кове… Нерадостна и тъмна върволица

съдби е таз земя видяла. Погледни!

По нея още от непаметни е дни

Бог тръгнал, грозний, бог на разума на дните.

Следите му личат в Балкана, в равнините,

през дето сума свят вървял е и живял

и мрял — и тук се е той само удържал,

той само, тоз народ, когото, плиткоуми,

вий псувате. Кого подхвърляте на глуми?

Кого вий псувате? Баща си? Тоз народ —

вий на когото сте червив и бутел плод!

Ти знаеш со цървул баща си кой подритва!

Не с чуждите, а с вас ще трябва той на битва

да стане и да се избави навсегда

от вас, от своите негодници чеда…

Кого вий псувате? Баща си? Вам же горе!“

„Добре си е!“ — мустак опънал Чер-Чемера пошепна.

„Знам ги аз. И онзи ден и вчера

и днес… От вашите псувни се проглуши

светът. Народа е на прагът да реши

една от своите задачи, най-велика —

а вие… Извор на омраза само блика

в душата ви. Кога омразата роди

на тоз свят нещо? Туй, което и преди

съм казвал, казвам го и тебе: обикнете

и во душата ви най-хубавото цвете

ще цъфне — вярата в народа. Той избран

народ е. Току-тъй съдбата в своя план

не е отсякла тук да бъде. Не безцелно

той тука турен е, на таз земя пределна,

между сегашния и някогашний свят,

на синура между възток и запад. Млад

народ сме още ний, и в нас сами измама

не ни встари до днес. Бял косъм още няма

ни в наште истини, ни в нашите лъжи.

Но в нас оставена е кръв да отлежи —

кръвта на толкова изчезнали народи!

Тя в наште жили, в нас се мята, бие, броди,

кипи. Прислушай се в кипежа й свети

и чуй — чуй ехото на нявгашни мечти

и непостигнати възвишени надежди,

стремежи спънати в невидими примежди,

макар съзнавани — незнайни тайни пак

и въжделения изчезнали во мрак,

неопрадваните съмнения и вери…“

Избърза Чер-Чемер, настигна ги и смери

Той с поглед стареца учуден отстрана,

като да каже реч. Но вече подхвана

тук Беламоре:

— „Ти, тъй както я подкара!

Забърка ти дивяк от истини и вяра,

и с тайна някаква подмасли всичко туй.

Ти по си стар от мен, но да прощаваш. Чуй —

недей насвос хаби ти словото си вещо.

На пътни умове кажи ти пътно нещо!“

„На пътни умове по-лани в каменград

тез пътни каза ги големия му брат

на Дрина. Трябваше и ти да чуеш тия

от него, онзи там, професора в Русия.“

— „Та чух ги — чувам ги и в твойте думи днес.

На тия корена не ще им е тъдез.

Това са мъдрости от книгите родени —

дълбоки мъдрости! Фантазии! На мене…“

„На плиткото роден… ти плитко дириш брод! —

отвърна Дивисил: — Чуй, наший е народ

мрак, хаос, някаква непостижима тайна —

и в него върши се, за никого незнайно

как, всичко онова, що видимо пред нас

излиза. Мълком то се върши. До ще час,

то знай, ще се яви това, което вещо

се готви — видното в невидимото нещо.

За свойто дело той не води сметка с дни.

Той трупа с векове за дело планини

градиво — трупа го и търпеливо чака.

Той чака оногоз, единия, из мрака

за подвиг който би извадил и на свят

явил и волята и силата му — с млат

скалата да разбий на неговите тайни.

Това, що трупа той, не трупа за нетрайни

неща и затова не бърза. Идва ден

и онзи, който е за подвиг отреден,

и волята му той ще вземе в своя власт.

Народу волята! Оная буйна страст,