Читать «Кървава песен» онлайн - страница 80

че е прогонен, че отвъд, зад онзи рът,

било нам как си, нам какво си, — и където

език се свърже, в миг отвързва си сърцето

юнака току-тъй с юнашки попръжни.

И вечер пада. Тук и там по вършини

планински, по Арбут и на Бунай светлеят

последни слънчеви зари; а все тъмнеят

тълпи на Спасовден, като че ли с ниет

нощ да нощуват там.

Път други са безчет

подзели към градът. Ей Влад. Ей Белморе

и Дивисил, а чак от върха там, отгоре,

и Чер-Чемера ги сподири, но при тях

се той не доближи; и не че нещо страх

за туй го спираше — такъв бе обичая

на пъргавий ловец: на сядане от края

да сяда, на вървеж отдире да върви.

Тъй отстрани мерак му беше да лови

зад думи казани, неказани причини —

тъй по си има хас, и само да се чини

дори, че нещо се зад чута дума крий.

И все мустака си, надолу опнат, вий.

И вслушваше се той какво на Дивисила

с яд Беламоре там, висок и като вила

превит, разправяше, в косматия си нос

току въвиращ пръст:

„Та, казвам ти, на бос

крак стъпва тоя син. Какво преди е струвал,

не знам. Нито да знам, нито пък съм го чувал.

Не само на годин е тоя момък млад —

кой знае той какво си мисли Каменград!

Ний с тебе, кашата които сме му яли…“

— „Преди четирсет години! Не разбрали

защо и за какво… Тя нашата тогаз

детинска беше!“

„Да, детинска. Все пак аз

над нея днешната не турям по-отгоре! —

пресечен, подлови отново Беламоре: —

Не са ли хората пак същите, все те?

С какво би отличил ти днешното дете

от дяда му? Живот те не творят — наставят

живота, и по същ калъп децата правят…

Да, да. На плитко ний се въдим. Погледни:

очи, мустаци, нос — все същи, все едни!

Не се е нищичко отвека променило!

Живота минал е край племето ни хило,

нито мустакът му биле не закачил.

А и в душата си, каквото си е бил

отколе, пак такъв и днеска е и вчера.“

— „Така си е!“ — мустак опънал, Чер-Чемера пошепна.

„Викнали отвсякъде — Младен,

Младен! Добре, Младен. Но де си ти сграден

зад видел ей така с едничък само камък?

От сурово меше не се изкарва пламък —

в кръвта ни пламъка е господ угасил…

Какво насреща туй ще каже Дивисил?“

— „Да чуеме!“ — мустак опънал, Чер-Чемера

пошепна и уши наостри.

— „Стамен вчера

такива ми, и той, осуква на хава.

Очи, мустаци, нос — ти истина това

Го казваш: същите са те от памтивека.

Но мозък и сърце невидено, полека

Са с новия живот превърнати съвсем.“

— „Какъв ти нов живот! Спим, пиеме, ядем,

с кокошки лягаме — а ставаме с петлите,

и мили рожбици на ръбоша на дните

току ги ръбиме… плодим се и плодим,

и на къщурките кумините ни дим

димят — но нищичко живот не задимява

в живота ни.“

„А туй, сега което става,

какво е? — скъса го през дума Дивисил: —

Не знаех аз и ти че си от тия бил,

които им е кеф на вятър да хортуват…

Нехранимайковци народа само псуват.

На мода е сега. Защо не? Няма кой

на туй да се опре. И всякой дерта свой,

от нямане кому, на него си изкарва.

Народа знае тоз, в народа който вярва,

и нему мило е, което той милей…

Свободен или роб, народа ни живей

На таз земя едвам дестина само века.

Туй за един народ в живота е пътека

най-къса. За един народ е възраст то

младежка. А сърце той има от злато —

което новия живот го на жълтица