Читать «Кървава песен» онлайн - страница 80
Пенчо Славейков
че е прогонен, че отвъд, зад онзи рът,
било нам как си, нам какво си, — и където
език се свърже, в миг отвързва си сърцето
юнака току-тъй с юнашки попръжни.
И вечер пада. Тук и там по вършини
планински, по Арбут и на Бунай светлеят
последни слънчеви зари; а все тъмнеят
тълпи на Спасовден, като че ли с ниет
нощ да нощуват там.
Път други са безчет
подзели към градът. Ей Влад. Ей Белморе
и Дивисил, а чак от върха там, отгоре,
и Чер-Чемера ги сподири, но при тях
се той не доближи; и не че нещо страх
за туй го спираше — такъв бе обичая
на пъргавий ловец: на сядане от края
да сяда, на вървеж отдире да върви.
Тъй отстрани мерак му беше да лови
зад думи казани, неказани причини —
тъй по си има хас, и само да се чини
дори, че нещо се зад чута дума крий.
И все мустака си, надолу опнат, вий.
И вслушваше се той какво на Дивисила
с яд Беламоре там, висок и като вила
превит, разправяше, в косматия си нос
току въвиращ пръст:
„Та, казвам ти, на бос
крак стъпва тоя син. Какво преди е струвал,
не знам. Нито да знам, нито пък съм го чувал.
Не само на годин е тоя момък млад —
кой знае той какво си мисли Каменград!
Ний с тебе, кашата които сме му яли…“
— „Преди четирсет години! Не разбрали
защо и за какво… Тя нашата тогаз
детинска беше!“
„Да, детинска. Все пак аз
над нея днешната не турям по-отгоре! —
пресечен, подлови отново Беламоре: —
Не са ли хората пак същите, все те?
С какво би отличил ти днешното дете
от дяда му? Живот те не творят — наставят
живота, и по същ калъп децата правят…
Да, да. На плитко ний се въдим. Погледни:
очи, мустаци, нос — все същи, все едни!
Не се е нищичко отвека променило!
Живота минал е край племето ни хило,
нито мустакът му биле не закачил.
А и в душата си, каквото си е бил
отколе, пак такъв и днеска е и вчера.“
— „Така си е!“ — мустак опънал, Чер-Чемера пошепна.
„Викнали отвсякъде — Младен,
Младен! Добре, Младен. Но де си ти сграден
зад видел ей така с едничък само камък?
От сурово меше не се изкарва пламък —
в кръвта ни пламъка е господ угасил…
Какво насреща туй ще каже Дивисил?“
— „Да чуеме!“ — мустак опънал, Чер-Чемера
пошепна и уши наостри.
— „Стамен вчера
такива ми, и той, осуква на хава.
Очи, мустаци, нос — ти истина това
Го казваш: същите са те от памтивека.
Но мозък и сърце невидено, полека
Са с новия живот превърнати съвсем.“
— „Какъв ти нов живот! Спим, пиеме, ядем,
с кокошки лягаме — а ставаме с петлите,
и мили рожбици на ръбоша на дните
току ги ръбиме… плодим се и плодим,
и на къщурките кумините ни дим
димят — но нищичко живот не задимява
в живота ни.“
„А туй, сега което става,
какво е? — скъса го през дума Дивисил: —
Не знаех аз и ти че си от тия бил,
които им е кеф на вятър да хортуват…
Нехранимайковци народа само псуват.
На мода е сега. Защо не? Няма кой
на туй да се опре. И всякой дерта свой,
от нямане кому, на него си изкарва.
Народа знае тоз, в народа който вярва,
и нему мило е, което той милей…
Свободен или роб, народа ни живей
На таз земя едвам дестина само века.
Туй за един народ в живота е пътека
най-къса. За един народ е възраст то
младежка. А сърце той има от злато —
което новия живот го на жълтица