Читать «Кървава песен» онлайн - страница 79
Пенчо Славейков
и остро пропищи през въздуха на юг
гранат — дълго се проточи острий звук
и бозна де завей, чут първи път тъдява
такъв и в небеса тъй бързо да минава.
И друг и трети пак… Буботи и ехти
на север там далеч, зад тъмни висоти,
на изток и на юг, през хълми и равнини —
като кола кога през улицата мине
и свий зад ъгъла по острий калдъръм,
кой знае накъде, а тътен тъп и гръм
се провлече далеч подире й. Далеко
зад хълми, тук и там, издигне се полека
и свие ивица едвам съзиран чад;
а ето по-сгъстен, задава се отзад
и други — стели се полека и възпира,
като че облаци от буря, що се сбира
там нейде и пълзи насам и все насам…
Ей конник мярна се и пролетя, едвам
съзиран — ето го на билото възлязва.
Нататък, дето се реката в хълма врязва
на юг, по равний път, край гъстий ракитак
и други се вести, и скри се той, и пак
показа, и лети — ей преко, път пресякъл,
сви към града, стълп прах подире си повлякъл.
Към вечер слънцето преваля. Из градът
през залисията, кипежа и шумът,
нарядко счуе се далеко само някой
да избуботи гръм и тътен тъп; но всякой,
дори дозел, за миг ослуша се така
едвам, и залови пак с ударна ръка
подзета работа: че пред умът му смътен
досетка минваше — това ще бъде тътен,
около Каменград какъвто тия дни
не млъкваше, и тук, и тамо в далнини
от упражнявани по стрелбища дружини…
Към вечер слънцето преваля. Тъмносини,
запрели по Арбут и горе на Лисец,
се пръскат облаци и топъл, тих ветрец
вечерен откъм юг полъхна; и с закана
от три дни виснала над Каменград, в Балкана
се нейде бурята отвлече. С вечерта
и тишината й, по-ясно се в града
и тътена зачу и честите гърмежи
далечни — като че когато се примрежи
над летните поля чер рояк скакалци
летещи бозна де, зловещи пришелци,
с невидими крила бучащи зли примежди
над позлатилите по нивите надежди
на бедний труженик. И както тъмний шум
дозели, рукват се едни по равний друм,
а други напреки навън в полето тичат,
кой щото сварил взел, тумтят, гърмят и кличат,
бедата идеща дано да отведат —
така се рукнаха сега навън градът
тълпи мъже, жени, макар без шум и врява,
незнаещи какво, но все че нещо става
предсещайки в уплах… Далеко пред поля
към юг се конница изви, претрополя
и в облаци от прах изчезна. Ей през ридът
към изток блеснаха оръжия — то идат
дружини. Други се подире им отзад
задават; а далеч, току до самий град,
и други мяркат се. Градът на крак дигнаха
вестците — и на бой юнаци провървяха
на върволяци там, накуп и насаме.
А наизлезлите извън градът, таме
се трупаха навръх на Каменица гола,
на Спасовден и там надлъж Свети Никола
по билото. Едни, изправени, стоят
на групи, други се развръщат, а вървят
там нови пак насам сега и, закъснели,
напреко бързо ход по припори възйели.
Макар че нищо там не беше вече чут,
ни видет от боят далечен, почнат лют
нечакано и пак нечакано престанал,
отпред, разправя им, показвайки с ръка
кое, къде и как; а други ей така,
намерил случай тук, за дерта си приказва,
оборва някого, и някому доказва —
и слушат около: тоз, клатейки глава,
а онзи зяпнал е и гръмките слова
като да лапне; друг замислено поглежда
далеч… Защо гърмът престанал е, навежда
съображения оттатък друг: врагът