Читать «Кървава песен» онлайн - страница 76

Но от засадата не мръдна ни един

там, дето бе на пост. Сал Влаха и Горчин

за оглед другите окопи обредиха,

окоп подир окоп, станиха и редиха,

и вече втори път до вражий стан дори

примъкваха се те, далеко зад гори

там долу, дето се войските бяха спряли, —

тревожно чакащи, а негли веч узнали

съдбата на онез, които се при тях

не върнаха; и там и сметка и уплах

ги спре. Кой знай дали тям истинските сили

са знайни? може би, че те са окръжили,

по вест невярна, тук по-силен враг и град

по-твърд!… И при отпор нечакан, те назад

сплътиха редове…

Настаня пладня. Звъни

отдавна на съвет от вестници, събрани

в окопа на Висок, от снощи отреден

за среща, бяха се Сокола и Младен

и смръщений Хъшлак отново заловили

на препирня.

„Това, че днес сме ги отбили —

то пак не топли ме — намръщений Хъшлак,

прекъснат подлови: — и ще повтаря пак,

това, което ви говорих и нощеска —

ний трябваше градът да го очистим. Днеска

на наша е страна победата — кой знай

по наша сметка ли, или по сляп случай —

и утре нека е, и в други ден все наша…

А после? Казвам ви — такваз ще стане каша,

че… Както щете вий, а по ще е добре,

доде е време, не когато чак допре

до кокал ножа, ний градът да го изпразним!…“

— „Пак старото! И пак ще почнем да се дразним —

прекъсна го Сокол: — Не сме се за това

тук сбрали…“

Но потрай. Не ми е онова

на ум! — обади се отново пак Хъшлака: —

Което отпреди поддържах, — мен мерака

за него мина ми, откакто се реши

не с чети, а така изцяло… Кой греши,

кой прав е — туй сега най-малко ща да зная.

То вече свърши се. Тук друго аз желая

да кажа… Гледах ги со зяпнали уста —

заложили се тъй на своите места,

да, да — иди им се надявай: мойте триста

не мръдват, синковци, сам мигнах: и ги чисто

избръснаха — поне тъй двесте — нека сто

да бъдат! — Първий залп порина на место

пръв ред — почервеня от фесове припора…

И, гледам, изведнъж изскача Зеленгора —

това, момчето, де: — „Дръж! — вика — пъся сган!“ —

и слуша се… „Къде? Ей, още за курбан

е рано!“ Сдърпвам го. — Ей други пък отсреща —

и той такъв младок. Търпи ли ти гореща

кръв: „Дръжте! Майка ви поганска!“ Доста зор

си видех, докато на самия припор

да ги сдържа… Та то седи ли се: по рида

надолу хукнали турчата — тоз оприда

гологлав, онзи там, в потури замотан,

се пъне — люпне се, пак скокне… и „аман“

и дюкане и смях… Захвърлил пушка, тича

хе татък някой: друг се прязглав прескомбича;

отвъд по урвата се люпва, поорал

с глава, висок помак: — насам-натам гаджал

се люшка… Ако мож, задръж ги. Момчетия!

Те мислят — свършва се тук, с тая бъркотия…

Да, да — додето там тръбата потръби

отдолу… Паплачта най-първа се отби

най-лесно, паплачта помаци и гаджали.

Но ей по припора низамите, подбрали

нагоре — спират се, прилегнат, стават пак —

дим блъвне, — „пат! тю-фюу!…“ — И смръщений Хъшлак

сви устни — и готов да каже как курушума пищи.

Но го Младен сега преби през дума:

„Де почна, а къде отплесна!“

— „Аз все там

ще я изкарам. Аз къде отивам, знам…

Добре де, нека го тогаз изкажа право:

не са се засега опомнили наздраво

момчетата и те са храбри засега,

куршумите за тях все още са шега,

че още никому мустак не е покътнат —