Читать «Кървава песен» онлайн - страница 74
Пенчо Славейков
подзел изтихо уж, а изведнъж сгърлани
намръщения Влах: — За тебе чакат там!“
„Добре, добре! И чух… Отдавна вече знам!
Де коня? Дай го тук…“ И мигом двама с Влаха
на бързите коне те вихром полетяха
през вече съмналий, но още сънен град.
Би шест от кулата на стария сахат,
когато те навън излязоха в полето,
упътени към юг — и свиха от шосето
наляво.
Неведнъж намръщения Влах
опита разговор да поведе: „разбрах.
Тъй. Да? Знам, знам! Така.“ И нищо от Младена
не чу той повече, макар и да начена
и да подкарва тъй, че мислеше Младен
не ще да изтърпи, и би ще посветен
и сам той в онова, което е в съвета
говорено нощес, и е последно взето
решение. Но все тях отговори: „Знам,
тъй, да“ — той чуваше, докле най-сетне сам
и Влаха се смълча; и тъй те мълчаливо
заминаха Висок и Кукла, — по извива
нататък тръгнали към Вълчия Просеч,
по Сухата река, там, дето снощи веч,
на придебни места, се бяха настанили
в засада първите и най-отбрани сили
от Каменград. Оттам, от върха, към възход
те видеха далеч колони гъсти, ход
подзели, — и море от фесове червени
се дипли. Тук и там са знамена развени…
И нямаха те край, и нямаха те чет.
С далекоглед в ръка, застанал най-отпред
Младен следеше. Ей колони две извиха
зад хълма. Спряха се. Сделиха се. И лихо
смахмузили коне, излязоха пред тях
ред тъмен конници — и облаци от прах
се отподире им извиха. Разделиха
сега те редове на две крила — и тихо
поеха припора… От тях се отдели
пръв ред, по валога надолу превали
насам… ей спущат се. И идат те напреко
към тях, към тия, що следяха отдалеко
там из засадата. Последний вече ред
заобикалят те — на дълъг ред извит
насам, като змия; и тук и там преблясват
оръжия; — ей там към шубраците; влязват
в клисурата — насам, напред и все напред…
То бе от първата колона първий ред,
от пътеводинци по скритен път поведен
направо през Просеч…
И запъхтян и бледен
тук пред Младена се изправи с първа вест
гонец: — „От призори към Петловец и Брест
валят. Изпрати ме тук с тая вест Сокола…“
„А друго?“ — „Повече към Петловец… през дола…“
Тоз не дорекъл ощ, ей друг — и отдалеч,
току отседна кон: — „На Трите чуки веч
се почна. С тая вест ме пратиха. Хъшлака
ме прати! И от вас, той с ваша вест ме чака.“
„На, вестите пред вас — и долу им с ръка
посочи там Младен. — А при това така
да кажете на тез, които… нищо няма
да кажете! Така. Вий можете и двама
тук да останете.“
И мълком даде знак —
и с Влаха заедно през гъстий храсталак
нататък бързо те извиха се и искриха.
След тях и другите избързаха. И тиха
настана глушина. Като че живина
да няма никъде. Тъй от една стена
до друга нишките си паяка обтегне,
сплете си мрежата на тях — а сам отбегне
и отстрани се там, свит, бодро притаи
и бди: гмежта мухи, той вижда, се рои
и взира се, лови бръмтежа им крилати,
и чака мрежата кога ще се разклати,
да литне.
Глушина. Дори не трепва листо,
нито се сепва звук. И в утренния чист
и ведър въздух там отдолу из прохода
се тътен само счуй понякога, от хода
далечен… Глъхна в миг, и ето пак чевръст
зачу се — мярна се над храсталака гъст
фес, други, трети, — там оръжие проблясна,
и, сред засадата, по завалната тясна