Читать «Кървава песен» онлайн - страница 74

подзел изтихо уж, а изведнъж сгърлани

намръщения Влах: — За тебе чакат там!“

„Добре, добре! И чух… Отдавна вече знам!

Де коня? Дай го тук…“ И мигом двама с Влаха

на бързите коне те вихром полетяха

през вече съмналий, но още сънен град.

Би шест от кулата на стария сахат,

когато те навън излязоха в полето,

упътени към юг — и свиха от шосето

наляво.

Неведнъж намръщения Влах

опита разговор да поведе: „разбрах.

Тъй. Да? Знам, знам! Така.“ И нищо от Младена

не чу той повече, макар и да начена

и да подкарва тъй, че мислеше Младен

не ще да изтърпи, и би ще посветен

и сам той в онова, което е в съвета

говорено нощес, и е последно взето

решение. Но все тях отговори: „Знам,

тъй, да“ — той чуваше, докле най-сетне сам

и Влаха се смълча; и тъй те мълчаливо

заминаха Висок и Кукла, — по извива

нататък тръгнали към Вълчия Просеч,

по Сухата река, там, дето снощи веч,

на придебни места, се бяха настанили

в засада първите и най-отбрани сили

от Каменград. Оттам, от върха, към възход

те видеха далеч колони гъсти, ход

подзели, — и море от фесове червени

се дипли. Тук и там са знамена развени…

И нямаха те край, и нямаха те чет.

С далекоглед в ръка, застанал най-отпред

Младен следеше. Ей колони две извиха

зад хълма. Спряха се. Сделиха се. И лихо

смахмузили коне, излязоха пред тях

ред тъмен конници — и облаци от прах

се отподире им извиха. Разделиха

сега те редове на две крила — и тихо

поеха припора… От тях се отдели

пръв ред, по валога надолу превали

насам… ей спущат се. И идат те напреко

към тях, към тия, що следяха отдалеко

там из засадата. Последний вече ред

заобикалят те — на дълъг ред извит

насам, като змия; и тук и там преблясват

оръжия; — ей там към шубраците; влязват

в клисурата — насам, напред и все напред…

То бе от първата колона първий ред,

от пътеводинци по скритен път поведен

направо през Просеч…

И запъхтян и бледен

тук пред Младена се изправи с първа вест

гонец: — „От призори към Петловец и Брест

валят. Изпрати ме тук с тая вест Сокола…“

„А друго?“ — „Повече към Петловец… през дола…“

Тоз не дорекъл ощ, ей друг — и отдалеч,

току отседна кон: — „На Трите чуки веч

се почна. С тая вест ме пратиха. Хъшлака

ме прати! И от вас, той с ваша вест ме чака.“

„На, вестите пред вас — и долу им с ръка

посочи там Младен. — А при това така

да кажете на тез, които… нищо няма

да кажете! Така. Вий можете и двама

тук да останете.“

И мълком даде знак —

и с Влаха заедно през гъстий храсталак

нататък бързо те извиха се и искриха.

След тях и другите избързаха. И тиха

настана глушина. Като че живина

да няма никъде. Тъй от една стена

до друга нишките си паяка обтегне,

сплете си мрежата на тях — а сам отбегне

и отстрани се там, свит, бодро притаи

и бди: гмежта мухи, той вижда, се рои

и взира се, лови бръмтежа им крилати,

и чака мрежата кога ще се разклати,

да литне.

Глушина. Дори не трепва листо,

нито се сепва звук. И в утренния чист

и ведър въздух там отдолу из прохода

се тътен само счуй понякога, от хода

далечен… Глъхна в миг, и ето пак чевръст

зачу се — мярна се над храсталака гъст

фес, други, трети, — там оръжие проблясна,

и, сред засадата, по завалната тясна