Читать «Кървава песен» онлайн - страница 75

поляна, пръв низам на бял се кон яви,

огледа, вслуша се — а вече се изви

след него цяла гмеж и други — разредени,

сгъстиха редове и спряха. Запенени

запърхаха коне, препридайки уши

тревожно…

Трясна гръм, разля се, оглуши

и сепна пустошта… И глуха и безмълвна

гората, изведнъж тъй ненадейно блъвна

куршуми, огън, дим и трясък срещу тях,

че те от ужасът на първия уплах

се вцепениха там, и залпът им се стори

не залп — а сякаше земята се разтвори

и с трясък върху тях изригна плам и дим…

И пак… И рукнаха те в бяг неудържим,

смахмузили коне, кой де и както свари,

един през другиго, един за друг немари.

И а ад клисурата превърна се за миг.

Шум, конско цвилене, гърмежи, рев и вик…

С куршум пронизан, тук кон предница отмята

и възнак грохва се, премазал на земята

зашеметения ездач; а там, в ръка

издигнал сабя, друг преви се и така

от повилнелий кон преметна се гаврътнат

и сгромоли се, сам на сабята натъкнат…

Ей татък, през димът едвам съзрени, куп

до купът и коне и хора — мъртъв труп

затиска живия, жив мъртвия прегръща

отвъд, и на смъртта во ужасът извъща

очи; но нов куршум го тамо сполети

и той на мястото замай се, завърти

и люпне се… Валят, преварят се куршуми —

там нейде рев се чуй, там неразбрани думи

се емват, глъхнейки отново пак в шумът…

Ударили назад, едни по тесний път,

а други тъй насвос, където ги влечаха

конете — пръснати, и скупом — те летяха,

но там, зад шубраци на ридът настанен,

с юнаците си тях причакваше Младен,

безмълвен досега на своята засада.

Като ловци кога причакват плахо стадо

от хайката далеч подгонени сърни,

и тъкмо на изход из горски теснини —

нечакано гърмеж и пламък ги присрещне:

град от куршуми тъй таме от рида срещний

сега изсипа се отново върху тях.

Но тъй полетяли, от първий още страх

в несвяс, не знаещи отде върху им идат

куршумите — все пак те бягаха към ридът,

додето втори залп ги сблъска и размята

и смете — и пося там с трупове земята.

Дори заврените в гъстежа тук-таме,

намери ги и тях куршума. Насаме

ей татъка ездач, на вихрен кон понесен,

изви се, завъртя и литна в бяг несвесен —

отворен е изход оттам и може би

да би се отървал! — но изведнъж отби

подплашения кон и, грива дългокоса

отметнал, предница изправи и халоса

ездача право там на гърчевия дъб

о стволът: хласната в изпъкналия ръб,

главата му на две полвини се разпръсна

и стволи околни и с кръв и мозък пръсна…

От падналия кон отскочил, друг един

се спусна през ридът несвесен — в миг Горчин,

изскокнал среща му, халоса го с кондака

на пушката — и пак из урвата юнака

с премазана глава се възнак превъртя…

Полека дига се димът. Из пустошта

гръм тук-таме се чуй и пропръщи куршума

нататък някъде, през дъбовата шума

просвирил — може би ударил там на бяг

и озован далеч зад хълмовете чак

е някой, стражата с когото се разправя,

отпред пусиите из гъстата дъбрава —

а негли в някой куп, сред падналите, свит,

изплашен, притаен, или пък недобит

и мръднал някак, там куршума го добива…

От целия отред кой знае дали жива

душа се отърва и върна се назад

да каже що видя. — А вече в Каменград

на вихрогонен кон летеше Делибана,

понесъл бързо вест на всички на всички там желана.