Читать «Кървава песен» онлайн - страница 75
Пенчо Славейков
поляна, пръв низам на бял се кон яви,
огледа, вслуша се — а вече се изви
след него цяла гмеж и други — разредени,
сгъстиха редове и спряха. Запенени
запърхаха коне, препридайки уши
тревожно…
Трясна гръм, разля се, оглуши
и сепна пустошта… И глуха и безмълвна
гората, изведнъж тъй ненадейно блъвна
куршуми, огън, дим и трясък срещу тях,
че те от ужасът на първия уплах
се вцепениха там, и залпът им се стори
не залп — а сякаше земята се разтвори
и с трясък върху тях изригна плам и дим…
И пак… И рукнаха те в бяг неудържим,
смахмузили коне, кой де и както свари,
един през другиго, един за друг немари.
И а ад клисурата превърна се за миг.
Шум, конско цвилене, гърмежи, рев и вик…
С куршум пронизан, тук кон предница отмята
и възнак грохва се, премазал на земята
зашеметения ездач; а там, в ръка
издигнал сабя, друг преви се и така
от повилнелий кон преметна се гаврътнат
и сгромоли се, сам на сабята натъкнат…
Ей татък, през димът едвам съзрени, куп
до купът и коне и хора — мъртъв труп
затиска живия, жив мъртвия прегръща
отвъд, и на смъртта во ужасът извъща
очи; но нов куршум го тамо сполети
и той на мястото замай се, завърти
и люпне се… Валят, преварят се куршуми —
там нейде рев се чуй, там неразбрани думи
се емват, глъхнейки отново пак в шумът…
Ударили назад, едни по тесний път,
а други тъй насвос, където ги влечаха
конете — пръснати, и скупом — те летяха,
но там, зад шубраци на ридът настанен,
с юнаците си тях причакваше Младен,
безмълвен досега на своята засада.
Като ловци кога причакват плахо стадо
от хайката далеч подгонени сърни,
и тъкмо на изход из горски теснини —
нечакано гърмеж и пламък ги присрещне:
град от куршуми тъй таме от рида срещний
сега изсипа се отново върху тях.
Но тъй полетяли, от първий още страх
в несвяс, не знаещи отде върху им идат
куршумите — все пак те бягаха към ридът,
додето втори залп ги сблъска и размята
и смете — и пося там с трупове земята.
Дори заврените в гъстежа тук-таме,
намери ги и тях куршума. Насаме
ей татъка ездач, на вихрен кон понесен,
изви се, завъртя и литна в бяг несвесен —
отворен е изход оттам и може би
да би се отървал! — но изведнъж отби
подплашения кон и, грива дългокоса
отметнал, предница изправи и халоса
ездача право там на гърчевия дъб
о стволът: хласната в изпъкналия ръб,
главата му на две полвини се разпръсна
и стволи околни и с кръв и мозък пръсна…
От падналия кон отскочил, друг един
се спусна през ридът несвесен — в миг Горчин,
изскокнал среща му, халоса го с кондака
на пушката — и пак из урвата юнака
с премазана глава се възнак превъртя…
Полека дига се димът. Из пустошта
гръм тук-таме се чуй и пропръщи куршума
нататък някъде, през дъбовата шума
просвирил — може би ударил там на бяг
и озован далеч зад хълмовете чак
е някой, стражата с когото се разправя,
отпред пусиите из гъстата дъбрава —
а негли в някой куп, сред падналите, свит,
изплашен, притаен, или пък недобит
и мръднал някак, там куршума го добива…
От целия отред кой знае дали жива
душа се отърва и върна се назад
да каже що видя. — А вече в Каменград
на вихрогонен кон летеше Делибана,
понесъл бързо вест на всички на всички там желана.