Читать «Кървава песен» онлайн - страница 73
Пенчо Славейков
Хиената на път сдружиха два чакала:
Адил и Селями — съдбата бе отбрала
тях да изпълнят туй, което тя реши, —
не настървени тъй за кърви две души,
и не жестоки, но все тъй неумолими
и в свойте пориви все тъй неудържими.
Бе първия от тях от Мора, грък по род,
изрода, пакостил на своя си народ
повече и от враг — а другия зловолен
и благ — черкезки сой; и рицар и долен,
коварствена душа в красива, гъвка плът —
смел, сприхав и ленив… Три парки — грозен съд —
да съдят идещи невръстната свобода —
за изпълнители на своя съд нерода
сган тук помъкнали.
Пръв дигна Селями
ръка — пред Каменград верига преломи
сганта настъпяща и почна да се свива
полека: откъм юг, пред сбирщината дива
помаци, тъмните колони сам повел
се впусна той; — Адил, от север път подзел,
през хълми и бърда войските си насочи; —
а пъргав за грабеж и жаден кръв да лочи,
от изток към града удари сам Хафъз:
бе най-жестокия от тримата, най-бърз,
да грабне плячка пръв, а с плячката и слава.
Отдавна знаещи къде каквото става,
до късно тая нощ стояха на съвет
Хъшлака и Младен, и с целий комитет
те отредяваха последни разпореди.
Че Влаха, настанил съгледници да следи
врагът, вестеше им — отвред настъпва той,
че около градът шпиони ръщят рой,
че са изтрепани от тях до десетина,
а заловените днес, надвечер, двамина
на разпит праща тям — и те да проверят,
че всичко казано от тия, що следят,
се до последнята подробност потвърдява…
В зори останал сам, след шумната разправа
в съвета, втора нощ не спал и уморен,
на одъра отвън приседна там Младен,
а сън несетено очите му посегна
да склопи, излека челото му облегна
на дигната ръка — и сам не сети как
се той унесе. В миг, като по таен знак,
отнейде някакви разтвориха се двери
и мина той през тях — учуден се намери
пред някаква гора, която първи път
сам вижда: до скали високи се тълпят
скали, и водопад от тях се мята, пени
и бърза бозна де. Скали усамотени
и пусти, нийде се не вижда живина —
а буйний водопад, през върла теснина
проврян, към равнини надолу татък свива
и в блато кърваво, сам кървав, се излива —
сам кървав, горе там тъй бистър и пенлив…
А на отсрещний бряг, там, дето нито жив
знак преди миг не се съзираше, надвесен
над някаква скала, подхванал тиха песен,
железен дълъг нож ковеше млад ковач.
И тъмно песента в наоколния здрач
ехтеше: „Остър меч — за тебе е наведен
вратът. Ти, тежък чук, кови го всепобеден —
на живий тежката съдба да облекчи!
Захваща бистър пак потока да ручи —
живота някъде е спрял на кръстопъти,
и чака той смъртта пак с кръв да го размъти…“
— Живота? Кой го спрял? И с кръв ще го смъртта
размътя? Не да го избистря той с кръвта? —
И сили се Младен да викне да попита,
а смотолевено езика му се сплита —
уста немеят, звук не се дели от звук…
Зловещ и по-зловещ там удря тежкий чук —
а ето дигна се, замахна — и превари
в миг думите му той, и тежко се стовари
върху му… Сепнато издигна той глава,
и счува някакви несхванати слова,
и чува вратните отдолу някой чука —
и сочи:
„Вика ли там някой? Кой е тука?“
— „Аз! Влаха. Откога тук чукам! Отвори!!“
И не отворил ощ: „За тебе съм! Гори!
Напират и валят от три страни душмани! —