Читать «Кървава песен» онлайн - страница 73

Хиената на път сдружиха два чакала:

Адил и Селями — съдбата бе отбрала

тях да изпълнят туй, което тя реши, —

не настървени тъй за кърви две души,

и не жестоки, но все тъй неумолими

и в свойте пориви все тъй неудържими.

Бе първия от тях от Мора, грък по род,

изрода, пакостил на своя си народ

повече и от враг — а другия зловолен

и благ — черкезки сой; и рицар и долен,

коварствена душа в красива, гъвка плът —

смел, сприхав и ленив… Три парки — грозен съд —

да съдят идещи невръстната свобода —

за изпълнители на своя съд нерода

сган тук помъкнали.

Пръв дигна Селями

ръка — пред Каменград верига преломи

сганта настъпяща и почна да се свива

полека: откъм юг, пред сбирщината дива

помаци, тъмните колони сам повел

се впусна той; — Адил, от север път подзел,

през хълми и бърда войските си насочи; —

а пъргав за грабеж и жаден кръв да лочи,

от изток към града удари сам Хафъз:

бе най-жестокия от тримата, най-бърз,

да грабне плячка пръв, а с плячката и слава.

Отдавна знаещи къде каквото става,

до късно тая нощ стояха на съвет

Хъшлака и Младен, и с целий комитет

те отредяваха последни разпореди.

Че Влаха, настанил съгледници да следи

врагът, вестеше им — отвред настъпва той,

че около градът шпиони ръщят рой,

че са изтрепани от тях до десетина,

а заловените днес, надвечер, двамина

на разпит праща тям — и те да проверят,

че всичко казано от тия, що следят,

се до последнята подробност потвърдява…

В зори останал сам, след шумната разправа

в съвета, втора нощ не спал и уморен,

на одъра отвън приседна там Младен,

а сън несетено очите му посегна

да склопи, излека челото му облегна

на дигната ръка — и сам не сети как

се той унесе. В миг, като по таен знак,

отнейде някакви разтвориха се двери

и мина той през тях — учуден се намери

пред някаква гора, която първи път

сам вижда: до скали високи се тълпят

скали, и водопад от тях се мята, пени

и бърза бозна де. Скали усамотени

и пусти, нийде се не вижда живина —

а буйний водопад, през върла теснина

проврян, към равнини надолу татък свива

и в блато кърваво, сам кървав, се излива —

сам кървав, горе там тъй бистър и пенлив…

А на отсрещний бряг, там, дето нито жив

знак преди миг не се съзираше, надвесен

над някаква скала, подхванал тиха песен,

железен дълъг нож ковеше млад ковач.

И тъмно песента в наоколния здрач

ехтеше: „Остър меч — за тебе е наведен

вратът. Ти, тежък чук, кови го всепобеден —

на живий тежката съдба да облекчи!

Захваща бистър пак потока да ручи —

живота някъде е спрял на кръстопъти,

и чака той смъртта пак с кръв да го размъти…“

— Живота? Кой го спрял? И с кръв ще го смъртта

размътя? Не да го избистря той с кръвта? —

И сили се Младен да викне да попита,

а смотолевено езика му се сплита —

уста немеят, звук не се дели от звук…

Зловещ и по-зловещ там удря тежкий чук —

а ето дигна се, замахна — и превари

в миг думите му той, и тежко се стовари

върху му… Сепнато издигна той глава,

и счува някакви несхванати слова,

и чува вратните отдолу някой чука —

и сочи:

„Вика ли там някой? Кой е тука?“

— „Аз! Влаха. Откога тук чукам! Отвори!!“

И не отворил ощ: „За тебе съм! Гори!

Напират и валят от три страни душмани! —