Читать «Кървава песен» онлайн - страница 71
Пенчо Славейков
„Ний друго сме. На, ей и вие сте с Ивана…
А виж ги: гледай го, върви изпънат, прав,
а като ходът му е и самия нрав
и прек и упорит — такъва и на нея:
и то уж женско, а одрало поп Матея —
во теглила роден да ражда за тегло…“
„Тъй! — тук обади се и Ралка: — На чело
личи им ясно там дамгата на късметя.“
„Нали? Дано не е… Дано не я сполетя —
но тая бенка там над веждата… и знай
и казва се: то ней е къс отсечен край,
и няма да умре от своя смърт, горката.
Ех, то на господа е всичкото в ръката —
дано… Бял къдърец където се е свил
над челото му, то, и той не е избил
тъй току — чака го и него зла тегоба:
на тъй белязани не из се знае гроба…“
И дълго тамо се съседките така
разправяха, и уж бе турила ръка
на портна дръжка там Белиница отдавно,
а все не влизаше — и реч по реч се бавно
изниско нижеха и бозна докога
се биха низали. Но ето на прага
изскочи изведнъж слугинчето, Белина
което схока, ней да каже, че изстина
ястето, дето го не беше още тя
ни топлила — и те, съседките, речта
не свършили, дома набързо се прибраха.
Цял град се бе прибрал. Ей вече изгасняха
свещи. Светулкаше над тихналия град
фенера само, там на тъмния сахат
като видение възправен неприветно.
А ето го за миг и той високо светна,
сви пламък, замижа, избухна ясно пак
и скри се, изгасен. Мъдрителя во мрак
остана, изгасил на кулата фенера,
и в мрачината, сам, той дълго поглед вперя
нататък, вън града, в жеравения плам
по пепелищата, които сам и там
все още тлееха далеко по окопи —
като че някакви чудовища из ропи
подземни втренчаха през мрака там очи
зловещо греещи без блясък, без лучи.
Песен шеста
ОТВЪН ГРАДА
Зората подрани. Настана шести ден.
От три дни вееше горняка пак студен
и с облаци покрит се мръщеше Балкана,
изпращайки с тътнеж към пролетта закана —
че на земята тя тъй много обеща
и даде, и сгъсти замислено листа
в блян на обилие за лятото да чака.
В градът между това претегляше се всяка
минута — работа с нечута бързина
вървеше нощ и ден, по свят и мрачина,
и всякой, що да е за работа пригоден,
труд не пожали, пред олтаря всенароден
принесе своя труд, спокойствие и сън.
В пет дни се Каменград тъй укрепи, отвън
и вътре, и така приготви за защита,
че всякой видел би в туй залог за честита
борба и още по-честит в борбата край:
тъй който почва, той, не иска реч, ще знай
не само туй, що е започнал да изкара!
На думи смятано, прекъсвано, и с вяра,
след дълги размисли, подлавяно все пак —
сега, като че ли по даден някой знак
вълшебен, образ взе определен и чуден,
и в дело въплатен бе мисления труден,
неизпълним почти от плановете план;
като монистен скъп и угледен гердан
около шията моминска, се извиха
окопи дълъг низ по хълми и обвиха
градът — оттук един, оттатък двоен ред,
