Читать «Кървава песен» онлайн - страница 70

и мойта воля е тук моята любов

към туй, в което ме живота призовава.

Поиска… нека той нататък да решава!

Аз на живота съм служител — и в слова

и в дело…“

„Остави най-сетне ти това,

тез философии, — такива не разбирам.

Ти като българин постъпа, и намирам,

че ти не можеше постъпи по-добре, —

не е ли разума там, дето избере

път здраво чувство?“

Тъй завършил, поп Матея

към дъщеря си се приведе, нещо нея

да пита пък сега. Но видел, че Младен

да се сбогува е с ниет: — „О, ти си в плен!

Де беше завчера и вчера? Де се бавиш

ти днеска? У дома ти прага ще забравиш…

Таз вечер ти ответ ще даваш у дома…

Ти да не мислиш пък — годил съм аз мома

да се рече така, че само е годена!“

И под мустак засмян, изгледа той Младена,

а после Вела, там оборила очи,

усмихната сама…

Започна да мрачи.

Високо в небеса притрепнаха ранили

звезди. А там далеч, цял хоризонт покрили,

червени облаци все греят на заход.

И пролетната нощ като че бави ход

и нещо чака. Ей народа се разижда

на групи, тук-таме по улици се вижда

как спрени нещо си разправят; буйна реч

се чуе — песни се разнасят, и далеч

детински крясъци избухват и перперкат

задълго в въздуха. Понякога се меркат

юнаци татъка чевръсти и през път

преминат… Тишина вечерна. И звучат

най-малък шум и ек тъй ясно в тишината,

и тъй е въздуха изведрен, в небесата

и долу в сенките на Каменград — човек

би казал, че в стъкло се удря всякой ек

и шум, и затова тъй ясно те звучаха.

След поп Матей там, приведени, вървяха

Белина с своята къщовница, Кира,

тъй както всички я по Среднята гора

зовяха, всички тез, които са за нещо

при нея идвали, и как тя пипа вещо

познали. Идваха при нея за съвет —

било от болести, било за нещо гнет,

що на душата им ни ден, ни нощ, не дава

мир… Не един дори на нея поверява

най-скрити тайни, туй, от свои що се тай —

Белиница и знай и всякога колай

ще найде на дошлий какво и как да каже,

и рани на душа и по снага намаже,

со сладки приказки и подсладен мехлем; —

цереше всякакви неволи и верем,

и всички бяха тъй от нея предоволни,

и здрави, както и оздравелите болни.

Това го имаше от свойта баба тя,

а и Белина сам отсетне по света

де що се знаеше, че има нещо книги

за тия работи, домъкна — че с талиги,

с товари, с кошници отвсъде дар по дар

принасяха — и лек бе неговий товар

в живота, с помощта на женската печала…

Пред портите сега Кира се беше спряла,

и на мъжа си там и Ралка, татък с пръст

показваше, лице току все околвръст

обръщайки, Младен, където бе и Вела:

„Вий само гледайте какъв е ръст извела,

как стъпа и глава нагоре как държи —

и той. Един на друг приличат си, кажи,

що казуват: един за другиго родени —

един от другиго да бъдат разделени!

Тъй казуват за туй и сам Мартин Зедек:

не трябва прилика да дири человек,

а разлика, кога късметя се избира —

не ръб до ръб! — че тъй не влиза, а допира,

то трябва вдлъбнато!“

„Това Мартин Зедек

го казва! Ха-ха, ръб до вдлъбнато — демек —

и тикна в пръсти пръст Белина, — тъй се ръби

такова…“ — и засмян той процеди през зъби

зла дума бързешком, и в къщи се прибра.

А тя, съгледала, че Ралка не разбра

какво подметна той, отново си подхвана: