Читать «Кървава песен» онлайн - страница 69
Пенчо Славейков
се запрепираха дали ще се обърне
времето, и дали ще провърви на дъжд —
на Пенча Радова, велемудрейший мъж,
во вечний календар какво за туй се казва,
и въобще какво оназ мъгла показва,
без време дето се по нивите влече
надвечер. Дивисил какво ще да рече,
за туй те чакаха, а той и без да чува
около него там каквото се хортува,
вървеше, гледайки начесто, отделен
там, дето настрана изстъпваше Младен
и Вела, а след тях се мъкнеше Белина
с каносаната си дражайша половина.
От два дни, в залиси и работа в града
и вън, не бе Младен на своята севда
продумвал, освен тъй случайно, мимоходно —
и на изпращане сега събрани, сгодно
и дойде тъй да му натекне тя с укор
шеговен затова, и в модрия му взор
да се загледа, пак като в самотни срещи.
— „И днес и вчера — да? И утре? Дни горещи:
в тях всичко прегоре… За мене ли Младен
ще мисли!… Но това за после. А на мен
неясно пак и днес и досега, остава
и все от час на час ме повече смущава…
Не беше ли против? Как, за какво тогаз
сам ти…“
„И мене то… Това, що сторих аз —
ти мислиш само теб? И мене то смущава…
Душата ми ответ на разума не дава —
мълчи тя! Моята познавам аз в това
съдба. Намерил бих да кажа со слова
едни и две, дори и хиляди причини —
и казвах. И лъжа не казвах. Мен се чини,
че право казани са думи: — на лъжи
и истини ключът в душата ни държи
закритата зад тях дълбока сляпа воля…
На раздвоение — и днес като отколя —
съм аз играчка…“
— „Ти?“
„Да, аз. И мене то…
На сляпа воля аз в ръцете съм тесто —
и както тя си ще, за своя цел, ме мачка…
На тъмна воля съм в ръцете аз играчка!…
Над истините тя и над лъжите в мен
е истината…“
— „Туй говори го Младен?
Неколебимия и твърдий като камък
Младен?“
„Из камъка, ударен, блясва пламък
и истината му е той — не твърдостта:
той колкото по-твърд — по истина е тя!
Кой тласна камъка — когато аз го тласнах?
Един ден — него ден аз много дни пораснах
за истината в мен, и видех и познах…“
Но тук ги поп Матей настигна, и до тях
вървещ, обърна се засмян и шеговито:
„Позна? Какво позна? От мене нещо скрито?“
„От тебе може би че не, но… но от мен! —
извърнат тутакси обади се Младен: —
Тя пита: Туй, което аз съм предизвикал,
не е ли… инак че съм действувал и викал.“
„Намерила какво да пита пък и тя…
Изпълни онова, което сам не щя
ти, на Оборище каквото бе решено:
където се даде повод — и прогласено
да бъде… Все едно кога и как и де…
На орехът ти, знаш, тоз ядката яде,
комуто на ръка се падне да го счупи.
Въпроси лишни. Тях ги подвига похлупи.“
„Похлупи лиги той и в моята душа?
Въпроса искам аз за мен да си реша.
А той а: по-напред бе друга мойта воля…“
„А още по-напред пък друга — а отколя
пак друга… А, нали? — преби го поп Матей: —
Или“…
„Човеку е тъй лесно да се смей!…
Понявга… Може би на тебе ще се стори
неразумно това, което ти говори
млад разум. Искаш ти така да извъртиш —
че в неразумното е наший разум висш!
И неразумното, то само подвиг върши
в живота! Тъй ли, не — но то се вече свърши…
Не исках, верно е. Но моята съдба
поиска… Лудост е да тръгна по ръба
сам на живота. В мен той себе си изпита.
Поиска… и не ме дори нито попита —
и с разумът му аз на подвиг съм готов: