Читать «Кървава песен» онлайн - страница 69

се запрепираха дали ще се обърне

времето, и дали ще провърви на дъжд —

на Пенча Радова, велемудрейший мъж,

во вечний календар какво за туй се казва,

и въобще какво оназ мъгла показва,

без време дето се по нивите влече

надвечер. Дивисил какво ще да рече,

за туй те чакаха, а той и без да чува

около него там каквото се хортува,

вървеше, гледайки начесто, отделен

там, дето настрана изстъпваше Младен

и Вела, а след тях се мъкнеше Белина

с каносаната си дражайша половина.

От два дни, в залиси и работа в града

и вън, не бе Младен на своята севда

продумвал, освен тъй случайно, мимоходно —

и на изпращане сега събрани, сгодно

и дойде тъй да му натекне тя с укор

шеговен затова, и в модрия му взор

да се загледа, пак като в самотни срещи.

— „И днес и вчера — да? И утре? Дни горещи:

в тях всичко прегоре… За мене ли Младен

ще мисли!… Но това за после. А на мен

неясно пак и днес и досега, остава

и все от час на час ме повече смущава…

Не беше ли против? Как, за какво тогаз

сам ти…“

„И мене то… Това, що сторих аз —

ти мислиш само теб? И мене то смущава…

Душата ми ответ на разума не дава —

мълчи тя! Моята познавам аз в това

съдба. Намерил бих да кажа со слова

едни и две, дори и хиляди причини —

и казвах. И лъжа не казвах. Мен се чини,

че право казани са думи: — на лъжи

и истини ключът в душата ни държи

закритата зад тях дълбока сляпа воля…

На раздвоение — и днес като отколя —

съм аз играчка…“

— „Ти?“

„Да, аз. И мене то…

На сляпа воля аз в ръцете съм тесто —

и както тя си ще, за своя цел, ме мачка…

На тъмна воля съм в ръцете аз играчка!…

Над истините тя и над лъжите в мен

е истината…“

— „Туй говори го Младен?

Неколебимия и твърдий като камък

Младен?“

„Из камъка, ударен, блясва пламък

и истината му е той — не твърдостта:

той колкото по-твърд — по истина е тя!

Кой тласна камъка — когато аз го тласнах?

Един ден — него ден аз много дни пораснах

за истината в мен, и видех и познах…“

Но тук ги поп Матей настигна, и до тях

вървещ, обърна се засмян и шеговито:

„Позна? Какво позна? От мене нещо скрито?“

„От тебе може би че не, но… но от мен! —

извърнат тутакси обади се Младен: —

Тя пита: Туй, което аз съм предизвикал,

не е ли… инак че съм действувал и викал.“

„Намерила какво да пита пък и тя…

Изпълни онова, което сам не щя

ти, на Оборище каквото бе решено:

където се даде повод — и прогласено

да бъде… Все едно кога и как и де…

На орехът ти, знаш, тоз ядката яде,

комуто на ръка се падне да го счупи.

Въпроси лишни. Тях ги подвига похлупи.“

„Похлупи лиги той и в моята душа?

Въпроса искам аз за мен да си реша.

А той а: по-напред бе друга мойта воля…“

„А още по-напред пък друга — а отколя

пак друга… А, нали? — преби го поп Матей: —

Или“…

„Човеку е тъй лесно да се смей!…

Понявга… Може би на тебе ще се стори

неразумно това, което ти говори

млад разум. Искаш ти така да извъртиш —

че в неразумното е наший разум висш!

И неразумното, то само подвиг върши

в живота! Тъй ли, не — но то се вече свърши…

Не исках, верно е. Но моята съдба

поиска… Лудост е да тръгна по ръба

сам на живота. В мен той себе си изпита.

Поиска… и не ме дори нито попита —

и с разумът му аз на подвиг съм готов: