Читать «Кървава песен» онлайн - страница 68
Пенчо Славейков
сред тоя бурен вик се счу: — „Сторете път!
Сторете път!“ Но тъй остана си викът
нечут, и никой се от място не помръдна.
Сега обади се и Дрина, там отвъдна
страна: „Носете вий и много здраве там,
където идете“ — но сварил туй едвам
да викне, ето че Хъшлака изгърлани:
„Юнаци! Да живей народното въстане!“
И пак: — „България свободно да живей!“
„Смърт на тиранина!“ — подхвана поп Матей…
И „Смърт!“ и „Да живей!“ размесом проехтяха
като че сборени — за миг се ту смълчаха
нататък някъде, ту емваха се пак
и бурно екваха. И сам подава знак
Войводата с ръка, но нито вик престана,
нито отвори път наоколо насбрана
тълпата. Тоя се изпънал там далеч
и вика, що му глас държи, а друг за реч
размахал е ръце, зове и настоява,
и посред общата безредица и врява
едни се блъскат там издигнали в ръце
цветя — тук с рукнало в червенина лице
мома, там угледна невяста се провира,
а там старица — виж, че нищо ги не спира,
додето всякоя до своя сив сокол
не сегне — и макар че вече е забол
на чело китка — пак и друга му забожда:
и младия сокол от коня се привожда
и жадно впиват се устата во уста…
А други отдалеч, несмогнали цветя
да подадат сами, ги хвърлят, и градушка
от китки заваля. Лови ги тоз и пушка
с тях кити, онзи ги на пазвата боде,
а трети излека от кон се приведе
и кити челото на вран кон, там с копита
земята бъхтещ. Пак да викне се опита
Войводата, но пак задави му викът
наокол врявата — и крясна тоя път
самичък поп Матей, след него Беламоре
и Влаха и Дойчин, и с лакъти нагоре
пак запроправяха, и сбута коня сам
Войводата — и път отвори се едвам
и тръгна, с викове изпращана, и мина
по равний полски път юначната дружина.
Край пътя поп Матей, изпратен на бинек,
юнаци ръсеше и „Славою во век
благословен бъди во битвами прославен“
гърланеше — тропар от него си съставен
нарочно засега, и с дружен глас подзет
там и от другите свещеници. Напред
тук пред юнаците излязъл, знак подаде
левент юнак, и в миг изви се и раздаде: —
„Към нази цял народ обърнал е очи!“
И кръмна дружен клик, далеко да ечи
пронесен: „С нас е бог! На смърт или свобода!“
И вик и крясъци заглъхнаха в народа,
като че сила ги вълшебна там скова
и, притаили дъх, те дивните слова,
нечувани слова, на песента ловяха
безмълвни. И съвзет, изви се сръчно Влаха
да викне пръв, но го спревари поп Матей,
издигнал вече кръст, и крясна: „Да живей!“ —
от хиляди гърла изтласкан се раздаде
вик, сякаш земетръс просторите разклати,
и през полето той нататък проехтя
подир дружината… А ето вече тя
зад ридът там далеч завива, отминува,
и песента им се едвам-едвам дочува,
отделни думи сал: „Свобода!“ и „На бой!“
„Войвода!“… Ето веч децата пъстър рой,
затирени след тях, се връщат там по ръта
надолу. Сетния юнак зави из пътя…
А дълго още все стоя извън градът
навалицата там по път и кръстопът,
по прозорци, врати, и стрехи, сякаш чака
все още нещо тя, и в говор се разтака
насам-натам. Но ей най-сетне се назад
те заразиждаха полека в Каменград.
Захожда слънце. Мрак се спуща над полята.
Дойчин и Дивисил, а с тях и двама брата,
поп Смил и поп Витан от Горнята махла,
загледани таме към тънката мъгла,
що се примъкваше полето да обгърне,