Читать «Кървава песен» онлайн - страница 7

— Не там е гъдела — тъй дядо ви Славейко

започна: — много ний ще има да търпим!

Да се отнайнапред черковно уредим,

па с божа воля… то от гърци като хване,

на гърци няма я докрай да си остане!

Школьото се влече подир черковний пеш,

а през школьото му е правия вървеж:

кога народът се духовно окопити,

ще знай на чело сам свобода да накити…

И тая, санким, то не трябва ний от ум

да я изпущаме, не, не! — но излека, без шум

да се подкарва тя без много да се дрънка

да си върви — и то отвътре, не отвънка…

Хаджията ли бил, или пък друг юнак,

отвън ли дойде — зла съдба ще има пак.

И вие знаете, че приказка си има —

калето не отвън, отвътре се превзима!“

Самодоволен, че речта си тъй разви

и свърши, погледи към сбраните изви,

изгледа ги и пак, по други път, отново

да свърне смери той към първото си слово,

като чевръсто сви от синий си пакет

цигара. Ала го превари той ред

сам дядо Дивисил, мустаци пооправи,

посви с гласа и тъй продума:

„Думи прави!

И Левски казваше преди години сам —

отвътре! Тъй върви от Благовец насам.

Тъй тряба да върви… В туй само смисъл има,

в таз смисъл и успех — доколкото го взима

умът ми, ако ще да няма и съвсем,

все е от полза пак. Ний тряба да дадем

на делото сами насоката най-прека.

Туй всичко що за нас прелита отдалеко —

да идва и веднъж и дваж и двайсет пъти,

от него нищо пак не ще да се измъти…

Едни ли идваха и мряха в таз земя

юнашка смърт; — но кой, кажи ми, проумя

защо и за какво те мряха? Чужд остана

на подвизите им народа. Сал Балкана

чу и видя, и той едничък ги разбра —

и кости им свети на отпочив прибра

в недрата си… Светци на обичта безумна

към бащиния край! Борбата те безшумно

тук трябваше да я подхванат по-напред —

да я подготвят тук, полека и по ред,

тъй както тука е, на мястото, най-сгода.

Да казват, чувам аз, че упорит народа

бил. Вярно, упорит е той и твърдоглав.

Не пречи нищо туй — по неговия нрав

когато се върви и действува. Най-сладка

на орех костелив е втвърдналата ядка —

зависи ореха кой как ще го строши.

Веднъж да се разбере, веднъж да се реши,

тогаз ще видите що българина значи!

Какво е връщане не знай, кога закрачи

напред, и крачи той през огън и вода…

А туй, що казвате — че щяло до беда

да дойде — без беда не става нищо тука;

беда е първото начало на сполука.

На сума работи до днеска на глава

сме ний излизали, аз вярвам и в това —

от ударна ръка се дело не изплясва,

и с делото юнак за подвизи израства!

Такива работи, кат нашта, ази знам

не само тук да са вървели тъй, и там,

където са били — имало е и сълзи;

най-вече дето е вървяло с крачки бързи

към не от по-напреж съзнана ясно цел.

Не бързайте. В пет дни не можеме предел

най лесно предели на робство петвековно…

Сърце ми, моето сърце старешко, ковно

предчувствие гнети, като железен млат:

ще се превърне в прах цветущий Каменград!

Да бъде волята господня! Тя, която

над всичко бди, ще бди над нашто дело свято.

Ний няма от беди какво да се боим;

димът на нашите жилища — жъртвен дим

ще е пред светия олтар на свободата:

това ми шепне мен сърцето в радост свята —

не ме е лъгало до днеска то…“

„Амин,

на тая харна реч! — самия домакин