Читать «Кървава песен» онлайн - страница 8

се тук обади, пак наканен да подхване. —

Начало да дадем, та веч каквото стане!“

— „Да — тука подлови Белина — то се знай!

Началото добро — добър довожда край.

А сякаш всичко е дошло пък и на сгода.

Речта ми, санким, е за нашия Войвода.

Осанка, поглед, ход и горд юнашки вид,

в Елада да е бил — същински Леонид!

Не знам дали е бил и той кат наший сприха

не споменува туй Плутархос. Кам да биха

и другите така, не падвахме назад

от елините ний; а наший Каменград

би гръмнал по света, глава би всички свили:

на нови времена и нови Термопили!…

Да, пример ще е той през бъдащите дни —

за юношите, па и не за тях едни —

за всички! Житие аз вече съм скроил,

по тънко всичко съм пресметнал, наредил,

но, то се знае, все ще тряба да се чака —

когато се развей во Каменград байрака,

тогава белким ред ще дойде и за край

на житието… Да, а трябва да се знай

какво е мислено, говорено, кроено

и вършено; това на книга наредено,

осмислено — светът история зове:

от нея всичките велики умове

са черпели пример и твърдата си воля

калили, както днес, тъй също и отколе.

Да, тъй е то. А ей да ви разправя аз

такъв един пример, що надали от вас

го някой знае.“

Тук той другите озърна,

опъна дваж емфе и думата завърна

отново: „Лани се събрали на съвет

во Гюргев, тамошний потаен комитет —

известния под името централний —

мъже все опитни и момци идеални…

Разискват плана те напреко и надлъж,

там както му е ред и трябва. Изведнъж —

хоп! — в стаята при тях се вмъква полицая:

«Какви сте?» — пита той — и никой, от замая,

ни хък, ни гък. А ей, смърлушен в тъмний кът

таме Войводата изстъпя — за вратът

допипва го и — бух! — навънка из вратата.

А после, там, отвън, посочва му с ръката:

«Туй, домнул, виждаш ли го? То казва се врата,

туй мандало, — а тук са сбрани господа:

при господа се то през просо тъй не плещи, —

потропай тук изпървом… Щиу булгарещи?

Ахейците така я сдрефили веднъж

при Троя; та дори най-личния им мъж,

Агамемнон — и той! И всякой взел да гледа: —

оцапахме я! Тук обаче Диомеда

сам Зевс подучил… Е, та то се вече знай…

Изчезнал, яко дим, горкия полицай.»“

Каменоградския Плутарх я тъй подведе,

така се замота, задрънка и заплете,

че другите се там спогледаха в уплах;

а пък на среща му безцеремонний Влах,

не смогнал да надвий на дрямка опачина,

тъй кралимарковски широко се прозина,

че малко остана да го налапа той…

След Диомеда се помъкна тъмен рой

херои: Менелай, Минетий Мирмидонски,

Аякс и някой Сарпедо Илионски

златодоспехия божествен Ахилес,

Алцибиад — що сам на верния си пес

отрязъл опашът — по него сонм богини

и богове, от връх олимпските вършини,

и бозна още кой… Отдавна тишина

бе около му там. А в древни времена

веднъж залетял, се оратора забрави

и нямаше ниет речта си да остави:

като гняздото над някой крив кумин

възправен щъркел бял мъсърски паладин,

кога заклепе — спре, озърне се и зине

и ей заклепе пак, като ме който мине —

минава, за да чуй каквото пляска той…

Така заплеснат сам в несвесний говор свой,

Белина не съзре, самите му другари,

че го не слушаха отдавна веч. Немари

за тъмните слова на стареца бъбрив,

те бяха вслушани во разговора жив