Читать «Кървава песен» онлайн - страница 5

към източния кът, де в нисък коностас

кандилце трепка пред свещената икона,

со гранки палмови обвита, от Сиона

от самий домакин на ранни младини

донесени… Оттам по белите стени

картини, стегнати все в рамки позлатени,

се вият дълъг низ, изкусно наредени —

три на самата сред: могъщий цар Асен

до трона прав стои и поглед вдъхновен

отправил в небеса — като че да ги пита

во подвигът му смел дали съдба честита

го чака?… Ето там великий Симеон

с дружина отборна, на буйногривен кон

възседнал, в Цариград тържествено навлиза,

понесъл ключове, насреща му излиза

из порти Николай Мистик и сам Роман

Лакапен. Над стени там горе е насбран

народ и вперил е в войтелини очи —

един при тях, отпред, разправя им и сочи

с ръка: той някога, навярно, ще е бил

в плен и онези там, в които взор е впил,

добре познава… Ей и трета път отляво:

под сенчест матор дъб е седнал величаво

Крум. Из гората се войници надалеч

събират — два от тях поднасят му на меч

отсечената в бой глава на Никифора.

От миг на миг по-жив и волен разговора

Ехти в широкий пруст. Два свещника едвам

посред на масата светулкат, в ясний плам

на буйния оджак възмогнат, замъждели —

тъй като в небеса звездици закъснели

мъждят, иззад гори щом месец засияй.

Как тоя буен плам си охолно играй

по тъмните стени с отхвърлени сянки!

Като че вятър лих с широколисти гранки!

Ту свий и сблъсква ги, ту метне, разнесе,

чак до потонът ги нагоре отнесе,

и ги разхвърля там по старите отбрани

тарелки и тави и лъснати сахани,

като огърлици нанизани надлъж

върху полиците — превий ги изведнъж

и превърти оттам и сниши чак до пода,

и се шегува с тях тъй както му е сгода.

А тези, чийто отсенки буйний плам

размята, в двоен ред събрани бяха там.

Край огънят, отпред, по-старите седяха:

Марин Белина, Рад Радойков, зван и Влаха,

затуй, че някога по Влашко нейде бил;

а по средата им сам дядо Дивисил,

комуто челядта полвина село прави!

Седемдесет годин на плещите си здрави

той носи; три роди човешки преживял,

три сина сокола в земята закопал

и още се на три и радва и гордее.

Сърцето младо е, макар да се белее

косата като сняг. И неговата реч —

спокойна, ясна, бе прочута надалеч

по свят! Не всякога обича да говори

той, но пък затова, когато реч отвори,

не думи сякаше из старчески уста

се ронят, а цветя на мир и на света

утеха — с мъдростта на опит оросени,

и бистри ставаха душите най-смутени.

От младини не бе той хващал ни една

от книгите, на ум во днешни времена

що учат хората; и библията само

четеше. Някога превий глава над рамо

и почне — и таквиз разправя! Напокон

Белина стареца нарече фармасон

за тия; тъй си го и хорицата прости

зовяха досега — а още, че през пости

той не държеше пост, макар на вяра твърд.

И богомолник бе и благ и милосърд,

И в струване добро не знаеше почивка.

В несгоди и беди не падаше усмивка

под рунтавий мустак от старчески уста

и поглед ясен; но зад тая яснота

и зад усмивката на устните му свити

като че ли слова неказани и скрити

понявга трепваха… на нещо тайно знак?

Те само трепваха и скриваха се пак…

Отдясно стареца самичкият стопанин

бе седнал, първенец почтен, Дойчин Диманин,

с калъпен морав фес, до вежди схлупен чак,