Читать «Кървава песен» онлайн - страница 9

подзет отвъд — таме от другите събрани —

и жив и подловен со думи по-разбрани.

Там бяха седнали по-младите на връст,

по-отбрани мъже, извити околвръст:

най-видния от тях — векил Вълкан Гошана,

Сокола, Чер Чемер и Дейо Делибана,

Захарий Влайко, Ворчо, Дрина и Върбан

от Стрелча, а при тях стоеше и Първан,

по прозвище Хъшлак, с дебел резец на чело

и вежди свъсени. Кой знай в какво си дело

замесен някога, той бащина си праг

напуснал, в чужбина завян, немил-недраг

се скитал бозна де и, чак подир години

завърнат, заживял при свои и роднини —

и с прозвище Хъшлак наречен за това.

За него из града се носеше мълва,

че с Панайота е тършувал по Балкана,

и не току веднъж, че таз на чело рана

оттам я носи той… Белина само знай

за тия работи подробно, но ги тай

в дебел и нов тефтер по тънко изредени

и на кориците тъй с надпис означени:

„Пространно житие на Ружина Първан,

Хъшлака иначе по прякор назован,

во Каменград роден на трийсет и девето…“

От час на час през реч прекъсван, на сърцето

с яд беше подловил намръщений Хъшлак:

— „И казвал съм ви аз, и казвам ето пак —

мен тая работа не ми е май за вяра;

не само во една съм ази врял попара

и знам на сладкото горчивия лизет…

За бунт, за кръвнина сме сторили ниет,

не липсуват дори и карти и компаси —

при тези думи той презрително глава си

към масата изви — и всичко е наред:

плю, плю! — за уроки — кат тиквата на плет!

А тиквата на плет — един кривак й стига:

бух! — на ти тиквеник… На думи и на книга

ний опашът на жив вълчага мерим, хей,

и само господ знай каква ще ни огрей…

Тоз, що за свобода милее не на дума,

не търси път с компас през планинската шума,

нито я кара той през куп за грош така,

ний както… Той не е поканен на тлъка,

на сватба, на зефет — а на хоро хайдушко,

където нож играй и пей иглянка пушка.

Все сметки чувам аз днес, вчера онзи ден,

все планове. И в тях не ми харесва мен —

вий на голямо все я карате! Вземете

пример от другите, по-опитни: правете

като шпаньолите… самси Наполеон —

той! — в чудо се видя и, знайте, напокон

как стана. И за нас най-вече туй приляга:

на чети — всякъде и никъде… веднага

и тук, и там, и там — внезапно… пожари,

бий, блъскай! Чергата да пламне да гори

отвред. Тъй с малкото голямото се върши.

Когато на дъбът се клонето окърши —

по-лесно пада. Нас, навремето, в Белград

току ни тъпчеха все с тактики у рат,

фортификацие и сума бош-лафлъци —

а практиката бе на турците у ръце,

и боят брачата го ядоха насвос.

Добри са работи, но искам аз, таквоз,

да кажа, че — не са за нази те! Ни ази,

ни ти, ни той не сме за тия — и да пази

бог, ако мислите, че нашия народ

с такива тактики ще мине онзи брод,

пред който се е спрял. Да, чети, чети, чети —

а мирния народ, вий него оставете,

той нека си стои — той нека зад гърба

опора нам да е в великата борба, —

нам помощ, на врагът при всяка сгода спънка

бил който и да бил, каквото и да дрънка —

не искам и да знам. Единствения план

за работа с успех е тоя — начертан

от Левски, начертан и завещан на нази.

В борбата цял народ да хласнете? Да пази

Бог! За това не е настанал още час.

Народа? Цял народ? Добре го зная аз:

от памтивека той привел е над орало