Читать «Кървава песен» онлайн - страница 6

подхапал връхчеца на левий си мустак

и дългия синджир на златний си часовник

увивайки на пръст. Като добър къщовник,

самичък рядко той отваряше уста,

и не пребиваше на гостите речта.

Но и за него пък наваксваше Белина.

Започнал беше той, и вече пред стотина

предмета претърчал, в Елада ходил чак,

към прежний разговор да свърне смогна пак

отново, и така захвана да разправя:

— „То тъй е. Умному и мало довелява,

що има стара реч. Но нейсе. То се знай,

че всичко на света си има своя край!

От памтивек до днес и опит и наука

доказуват това… Дълбока е поука

на елинский мъдрец в безценните слова:

Достойний мъж не се познава по това

к а к в о започва, но от д е и к а к започва —

дали по правий път кормилото насочва,

или току така подкара я насвос…

Изуй цървулите — и през морето бос:

че всичко е късмет!… Какво например, стана

с ония дето все минаваха Балкана?

Язък и туй за туй! Не му е път оттам,

през Дунава отвъд, от Влашко — а отсам,

където й гняздото. В недрата на народа

ори и сей, и трай — хелбетя до ще сгода

да цъфне и узрей… Дочакал тоз колай,

запретвай сърпът — ряз! И на ти тебе край!“

При тези думи той ръката си издигна,

скриви я като сърп, с едно око подмигна

и рязна в въздуха… Без малко тоя мах

поджънал би носът на сгърчения Влах.

Да се не беше той отдръпнал мигновено —

и само буен смях ръката му пожена.

Усмихна се и сам Белина. В Каменград

отколе дойде той, учен граматик млад,

учител се цени и вече оттогава

каменогражданин си е и до днес остава.

Навреме смогна той кумин да задими,

навреме, както му е ред, се задоми,

навреме нагласи световната нагласа.

Едничко не можи навреме да сколаса —

дечица, радост и отмяна в старостта,

но… божа воля то над тези е неща!

Сега живее си самотно той, заровен

в книжа, и събирач на старини грижовен

все току пълни с тях тефтер подир тефтер,

от гръцки пак пример (макар да не достигва

тоз чак до древността) мустаци той подстригва

и смърка емфие. При туй и обичай

той имаше, съвсем по гръцки — тъй без край

да дрънка, отведнъж каквото е запляскал…

Белина в Каменград зовяха Старий даскал.

— „Това че е така — подзе на сгода реч

след туй стопанина, — с дене е знайно веч…

Когато ходихме с покойний поп Обрейка

во Цариград, веднъж при дяда ви Славейка

гостувахме. Таман черковния въпрос

по него време се започваше, таквоз,

да се избистря. Прр! През Дунава прелетя

отсам Хаджията с юнашката си чета.

Кого де срещнеш, все за нея хорати,

по вестниците все за нея се вести:

там станал бой, а там до крак ги уж избили,

ама до крак!… А там отново се вестили…

Какви, какви не щеш… На думата си пак

да дойда. Надвечер, кажи го ти, по мрак

наминахме у тях. Широка гола стая,

и две свещи горят. Окото ми се смая

от първи път: книжа, книжа — и пак книжа:

да кажа хиляди — не ще да е лъжа!

С една реч — мрак! В мрака ума ти да се слише

А сам край масата се той привел и пише,

замислен нещо си, унесен. Час и два,

кажи го, ние там се бавихме. Това

и онова така от дума, та на дума,

било за в работа, било саде за глума —

и до Хаджията дойдохме напокон…

А всяка дума — на! не дума — милион…

Ний само запяхме с покойний поп Обрейка…