Читать «Кървава песен» онлайн - страница 65

незнайни жъртви на от всички знаен враг.

И възкриви и се през ниский татък праг

изгуби.

Вече се и късно пладне мина.

Ей и трапезата се свършва у Дойчина,

а с нея препирни и буен разговор,

подзети още там на равний долу двор,

където на съвет, на сянка под лозата,

бе воля дадено отново на словата —

с дни все те същите. Стопанката сама,

пред гости, други път невиждани дома,

стенеше — и цял сонм чевръсти ратайкини,

и свои и за днес събрани по роднини,

се надпреварваха от кой кой по-напред

да й по волята направи, само с глед

дори което тя им смернеше. С покана

при всеки гостенин тя спираше, стопана

там укорявайки шеговно, че не знай

той с гости как да се обхожда и нехай

ядат ли, или не, какво им се харесва —

къде е приказка, той само там се вмесва:

за друго нищичко не го биле дири…

А сякаше от туй, че тя го тъй кори,

доволен, се Дойчин изпод мустак подсмива

и одобрително с глава към нея кива…

Разтребят. С нов месал аджемския килим

прислаха. Тук и там се дигна тънък дим

от вече палнати цигари, че мнозина

помислиха, с това се свърши и ще мине

сега кафе. А ей отново съдове

принасят и редят, и, вече редове

разместили, се пак отново настаниха

там гостите. Отвъд по стълбите извиха

нагоре спретнати слугини пъстър ред,

понесли на ръце тави — и най-напред

върви стъкмената девойка на стопана,

с атласен бял фистан, с пет реда мереджана

огърлица, за днес, за именний й ден

дарена: купи я в стамболский безистен

нарочно за това баща й есенеска

и скрита я държа, да я зарадва днеска

той с нея. Излеком пристъпя кръшна тя,

ресници спуснала свенливо и уста

прибрала — шести ред най-скъпи мереджани.

Изви, обиколи тя гостите отбрани

и пред Войводата на сребърен съсъд

положи бялата погача. А отвъд

и ратайкините напети и чевръсти

наслагаха тави. По стар обичай, с пръсти

погача се яде. И всякой резен взел

в ръка, оглежда го — на резена дебел

как се отделят там набръчканите пити

една от друга, как яйцата са разбити

помежду питите, и на дамги белей

извътре сирене и пред окото грей —

московски кехлибар с белизневи дебели

петна. И гостите погачата заели,

надварят се един през другиго с хвалби —

отсреща я току, прехласнат, подоби

един на нещо си „такова…“ а да каже

какво и сам не знай — „такова, що се маже,

такова…“ и подйел погачата в ръка,

с език си устните приблизна, и така

я схрусна — на какво подобна недорекъл…

Отхапал крайчеца и с кутлето зачекъл,

друг превъзнася я: шекер, що се топял

в уста самичък — тъй едвам току допрял

до връх езика; там кората й разваля

и трети: някак си особено хрущяла,

и гъделичкала небцето с захарта

върху й сипната, а в малките уста,

току пред гърлото, събирала уж млъзга —

погачата сама да се нататък хлъзга.

А на стопанката е цялото лице

усмивка: на колан сърмоошит ръце

подпряла, весело тя гледа, поласкана

от техните хвалби — от младост още ранна

прочута майсторка погачи, баклави

и разни млинове да прави, и в тави

да ги реди така по начин най-изкусни,

че и най-сития, подмамен, ще си кусне,

а кусне ли веднъж, или дори допре

до устни — чакай го подир това да спре!

Но като майсторка, това, що й се пада