Читать «Кървава песен» онлайн - страница 64

когато още бях. Две бяха тамо те —

една во черквата на свети Климент, друга,

все същата, съвсем, во черквата на Струга.

Това е езеро. Скали от лед брегът

окръжат — Езеро го викат на ледът:

за него писано е в книгата, ти дето

четеш За камъка що падна от небето.

Там казва се, че то било на онзи свят

най на дълбокото, — не в огнения ад,

а в ледения, там да стенат и въздишат

онез, които тук говорят или пишат,

не вярвайки сами на своите слова.

Натъпкани са там глава те до глава.

Над тях дебел е лед, а през ледът пробили

езици и ръце, виж те как са ги свили

в болеж: окапва се по тях смразена кръв…

Че сатаната, виж, език извил на стръв

как тъпче върху тях с копита подковани

с игли… Окапват се из иглените рани

гной, кърви… Не се чуй ни стон, ни плач, ни вик,

че е дебел над тях на цял аршин ледник.

Натъпкани са там попове, вестникари —

и разни книжници и юдодушни твари,

родени за бела… например, като тез,

да би ги търтил бяс, домъкнати тъдез

на сиромасите да бъркотят акъла —

за тях без тескере отворен е пъкъла!

Това е българска картина, и е тя

същинска българска — не халосна мечта

и не измислица! Тоз, който я е писал,

той во душата си е имал ясна мисъл:

прозрял в това, що е същинския живец

на българаните — и би ще до конец:

невяра — другите в което уверява!

Да, и при второто пришедстве, и тогава

не ще се размрази заради тях ледът,

не ще премине там на господа дъхът —

самоневерците забрави той отдавна!…“

Тъй заговорени, излязоха те бавно

из черквата навън. На тежките врата

черковни стария клисарин извъртя

ключът и бързо се за към дома опъти,

като Мъдрителя изгледа: „Що ли мъти

таз спитена глава? И само той ако знай

какво дърдори! Ха! И все пак, комахай

че…“ И така си той остана там не че-то;

зави на портите черковни зад кюшето,

извърнат и оттам Мъдрителя все пак

да види как се той, през гъстий буренак,

отвъд зад черквата, отби из гробовете

и знайни надписи по плочите зачете…

— Хаджи Евтимия — с софийския зандан

отровен; Рад Белиш — ограбен и заклан

до Стрелча в осем стои петдесет и пето:

да му изсъхнеха на турчина ръцето!

Братоя Черновежд, дошел от Анадол

и от черкезите во Дейовския дол

посечен и обран; Радойкин Влад, джелепа —

Давурма Онбаши в Конака го претрепа

бой; Тихо Кривия и Бойчо Бичемер —

обесени… „И тук — прошепна той — тефтер

си е отворила съдбата… Робски жъртви…

От божията смърт на двама-трима мъртви —

пет на робията…“ Ей нов, новосграден

гръб, плоча мряморна и надпис: Тук Младен

Загореца лежи, на двадесет години.

Било му писано в чужбина да загине,

на Гарибалдия во битката при Рим.

Бащата костите на син незабравим

пренесе в роден град, но го скръбта събори

и него — гроб един за двама се отвори

в хиляда осем сто седемдесет и три,

пръв мая. Господи, и мене прибери,

защо ти съм сама на тая земя грешна?

Сопруга плачуща и майка безутешна.

„Бог да прости юнак юнашки паднал в бой! —

изниско промълви Мъдрителя: — На, той,

поне едничък той е знал защо умира…“

Оставил мъртвите той най-подир на мира,

към горните врата пресече равний двор,

край ниския дувар обърна само взор

там, дето гробове безименни три реда

чернееха, и тях Мъдрителя изгледа —