Читать «Кървава песен» онлайн - страница 64
Пенчо Славейков
когато още бях. Две бяха тамо те —
една во черквата на свети Климент, друга,
все същата, съвсем, во черквата на Струга.
Това е езеро. Скали от лед брегът
окръжат — Езеро го викат на ледът:
за него писано е в книгата, ти дето
четеш За камъка що падна от небето.
Там казва се, че то било на онзи свят
най на дълбокото, — не в огнения ад,
а в ледения, там да стенат и въздишат
онез, които тук говорят или пишат,
не вярвайки сами на своите слова.
Натъпкани са там глава те до глава.
Над тях дебел е лед, а през ледът пробили
езици и ръце, виж те как са ги свили
в болеж: окапва се по тях смразена кръв…
Че сатаната, виж, език извил на стръв
как тъпче върху тях с копита подковани
с игли… Окапват се из иглените рани
гной, кърви… Не се чуй ни стон, ни плач, ни вик,
че е дебел над тях на цял аршин ледник.
Натъпкани са там попове, вестникари —
и разни книжници и юдодушни твари,
родени за бела… например, като тез,
да би ги търтил бяс, домъкнати тъдез
на сиромасите да бъркотят акъла —
за тях без тескере отворен е пъкъла!
Това е българска картина, и е тя
същинска българска — не халосна мечта
и не измислица! Тоз, който я е писал,
той во душата си е имал ясна мисъл:
прозрял в това, що е същинския живец
на българаните — и би ще до конец:
невяра — другите в което уверява!
Да, и при второто пришедстве, и тогава
не ще се размрази заради тях ледът,
не ще премине там на господа дъхът —
самоневерците забрави той отдавна!…“
Тъй заговорени, излязоха те бавно
из черквата навън. На тежките врата
черковни стария клисарин извъртя
ключът и бързо се за към дома опъти,
като Мъдрителя изгледа: „Що ли мъти
таз спитена глава? И само той ако знай
какво дърдори! Ха! И все пак, комахай
че…“ И така си той остана там не че-то;
зави на портите черковни зад кюшето,
извърнат и оттам Мъдрителя все пак
да види как се той, през гъстий буренак,
отвъд зад черквата, отби из гробовете
и знайни надписи по плочите зачете…
— Хаджи Евтимия — с софийския зандан
отровен; Рад Белиш — ограбен и заклан
до Стрелча в осем стои петдесет и пето:
да му изсъхнеха на турчина ръцето!
Братоя Черновежд, дошел от Анадол
и от черкезите во Дейовския дол
посечен и обран; Радойкин Влад, джелепа —
Давурма Онбаши в Конака го претрепа
бой; Тихо Кривия и Бойчо Бичемер —
обесени… „И тук — прошепна той — тефтер
си е отворила съдбата… Робски жъртви…
От божията смърт на двама-трима мъртви —
пет на робията…“ Ей нов, новосграден
гръб, плоча мряморна и надпис: Тук Младен
Загореца лежи, на двадесет години.
Било му писано в чужбина да загине,
на Гарибалдия во битката при Рим.
Бащата костите на син незабравим
пренесе в роден град, но го скръбта събори
и него — гроб един за двама се отвори
в хиляда осем сто седемдесет и три,
пръв мая. Господи, и мене прибери,
защо ти съм сама на тая земя грешна?
Сопруга плачуща и майка безутешна.
„Бог да прости юнак юнашки паднал в бой! —
изниско промълви Мъдрителя: — На, той,
поне едничък той е знал защо умира…“
Оставил мъртвите той най-подир на мира,
към горните врата пресече равний двор,
край ниския дувар обърна само взор
там, дето гробове безименни три реда
чернееха, и тях Мъдрителя изгледа —