Читать «Кървава песен» онлайн - страница 62

сърдит и бърз и сприх, а подир него ей

и двата попа се потътриха: разправя

все още нещо той, ту пуща, ту залавя

брада — и слушат го и клатят без ответ

глава и двамата. А ето, тъкмо сред

широкий двор, Младен нечакано застана

пред тях, за лакета Матея излек хвана

и го поведе вън:

— „Доволно, остави.

Ти видиш ги и сам: замаяни глави!

Да вършат, щото щат, на нищо туй не пречи.

Понявга крясъкът и глупавите речи

са по-намясто… Тук не трябва сметка, ум,

тук може и без тях… Далеч от тоя шум

ний друго имаме и друго нас ни чака.“

И, разговаряйки, извиха те в сокака

нататък.

Тишина. Остана само тя —

ослушана в шумът на тъмните листа

на гъстия бръшлян, покрай стените бели

на черквата извит, тих разговор подзели

сами со себе си. И стария клисар,

от давни времена тям знайник и другар,

в шумът им вслуша се, до прага сам приклекнал,

нехаен за викът подзет и буйно екнал

надолу из градът. Но ето че се пак

той дигна, вслуша се, и в глухий полумрак

отвътре в черквата там някой му се стори,

че ходи. Както се присегнал да затвори

вратата, връцна се учудений клисар

и влезе. Трепка там пред светия олтар

неугасеното кандилце, лучезарен

свят свило в себе си, а пред прага олтарен

Мъдрителя видя там като стълп възпрян,

нагоре някъде глава издигнал, взрян

към свода. И не се дори нито обърна

Мъдрителя, а все зазяпан, той завърна

изниско, сякаше да си говори сам

на себе:

„В Каменград нехаят, а че тям

и толкоз чини, да, таз черковица стара.“

И както беше той застанал, на клисаря

оттатък дверите, отляво му с ръка

посочи: „В надписа е казано така:

Во тисяща тристо и шестдесето лето,

по рату с гръками, егда от них отнето

бист Средногорие, созидах сии храм

аз Александър цар — и прочая… Отсам

е образа му, тоз с навъсените вежди —

отвъд царицата, виж — в сърмени одежди.

Ти вгледай се добре: носът широк и прав

и вежди опнати! То опърничав нрав

показва. Погледни образа й кръгъл…

А ето, по-отсам, до него в онзи ъгъл

се мъдри Иоан (Шишман, демек) царя

син, а до нея пък Тамара дъщеря —

и Кира дъщеря, и дъщеря Девора.

Да, в българската кръв отрова Теодора

приви — и пропаде прочутий царски род,

а с него заедно и царство и народ…

Ти знаеш песента на цар Мурад и Мара?

На, таз е тя, ей там онази-е, Тамара…

Еврейката роди на турчина жена.“

— „И бил си и пребил в ония времена,

та знайш!“ — усмихнато обади се клисаря.

„В историята тъй се пише. Отговаря

тя, не аз. Този е последий цар живял

во благоденствие и мир — и завещал

на синовете си държава всемогъща —

но подир него тя се дармадан обръща…

Пиши го свършено и там го остави!

Но тая черкова, когато подлови

бил кой бил нашата история да пише,

ще трябва тука той да доде да подпиша,

да види за какво по тия се стени

разправя. Черква е от тъмни старини —

и българска е тя. Не чужди, не изроди —

светиите са тук: виж — Кирил и Методий,

и Климент, и Горазд и прочая. На ум

това го запиши, — а ето тук Наум,

тук Рилский Иоан, там патриарх Евтимий,

а ето пък оттук царете почват — ими

числа нест… Ти това на ум си запиши:

таз малка черквица донявга ще реши

великия въпрос: които са живели,

отколя, те не са на вятъра радели,

създали са живот, създали са народ —