Читать «Кървава песен» онлайн - страница 60

Тя на светът ни е едничък наши свят!

Тя е во зърното, с което благодат

на бедний труженик расте по ниви златни —

и в чийто хлебен шум са божи думи внятни.

Тя в радостний е вик на пролетния дрозд.

Во сладкий сок е тя на есенния грозд,

прикътан в завета на лозовата шума.

България, това е най-светата глума

на нашите врази в нечистите уста —

като Христа на кръст, глумена по света!

Това е росний дъх на злаците в полето.

България, това Балкана е, в небето

издигнат песента на песните да пей —

за туй, в душа ни що тъмнее и купней

за светлина. Това е въздуха, що дишем!

И в словото е тя, с което ние пишем

на земния живот во книгата света

делата, що ги е родила любовта,

и правда божия зарад живот кърмила.

България, това е извора на сила,

кипещ в Света светих на нашите души —

когото земна власт не може пресуши.

В струите му тече самата божа воля —

и възпои ни тя туй в робската неволя,

в свободата сега, което ще цъфти…

Трудът на нашите сърца го освети

сам бог — под знамето и в жива братска слога,

и ний да осветим днес волята на бога!…

Бог и България — единство в двойна плът!

Бог и България на клетва ни зоват,

и тая клетва ний пред кръста да дадеме —

за нея да живейм, за нея да умреме!“

— „Я виж го, дъртия! Осука издалеч,

а… бога ми, това не бе тъй само реч.

Като кога Матей така да заговори?

Или така ми се на мене само стори,

или… — пошепна тук Войводата, глава

към стария Белин извърнал: — тез слова

съм чувал?“ А Белин усмихнат го спогледа

и смигна: „Туй не е неправа договеда:

туй не е негово. Тук има пръст Младен.

Той…“

Но зачу се вик, и спре се удивен

и сепнат стареца. Навалят се, натискат

и блъскат се навън: що им е гърло, пискат

притиснати деца отвъд, мъже, жени

развикани се там отбранят отстрани,

а други, качени по троновете, прави

гърланят… Искаше Белина да добави,

но сблъскан с другите, повлече се навън

и той. Бучеше там камбанний вече звън

и клепалата се подире му преварят,

като че ли едно през друго се надварят,

подбрани бозна де. На равний двор посред

запрели бяха веч юнаците, наред

таме до масата и знамето пред нея

побито. Заедно за служба с поп Матея

цял сонм свещеници набраха се и там —

и дълго поп Матей изтритий требник, сам

и с други заедно, прелистя, преобръща,

додето требника захвърли най-подир

и велегласно сам той изгърлани: „Мир

вам!“ И тържествено и гръмко подловиха

свещениците в миг възгласът и на тиха

молитва свърнали, тъй както си е ред,

занаизреждаха: изтежко най-напред

подхвана поп Матей и, сякаше подмама

подхвърли с думи, в миг подире му се двама

по двама с думите чевръсто заловят

ту тез свещеници, ту срещу извият

ония, мудно ги възсучат и завърнат —

и пак… А ето че наопаки обърнат:

те почнат — и от тях подхване поп Матей,

и възглас надалеч се чуй: „Царю царей“,

„Владико господи“ и „паки“ и „щедроти“. —

Един изтънко вий, а други избуботи,

като изпод земя, и нещо зареди

през нос, и час по час отмеря на гърди

кръст… Извие се дим; кандилница претрака…

И „вонмем!“ — поп Матей започна да протака —

„От Иоанна…“, и иди дочаквай край!

Къде би отишло, самичък господ знай,

ако Войводата не залови за скута

Матея най-подир и нещо му нечуто