Читать «Кървава песен» онлайн - страница 60
Пенчо Славейков
Тя на светът ни е едничък наши свят!
Тя е во зърното, с което благодат
на бедний труженик расте по ниви златни —
и в чийто хлебен шум са божи думи внятни.
Тя в радостний е вик на пролетния дрозд.
Во сладкий сок е тя на есенния грозд,
прикътан в завета на лозовата шума.
България, това е най-светата глума
на нашите врази в нечистите уста —
като Христа на кръст, глумена по света!
Това е росний дъх на злаците в полето.
България, това Балкана е, в небето
издигнат песента на песните да пей —
за туй, в душа ни що тъмнее и купней
за светлина. Това е въздуха, що дишем!
И в словото е тя, с което ние пишем
на земния живот во книгата света
делата, що ги е родила любовта,
и правда божия зарад живот кърмила.
България, това е извора на сила,
кипещ в Света светих на нашите души —
когото земна власт не може пресуши.
В струите му тече самата божа воля —
и възпои ни тя туй в робската неволя,
в свободата сега, което ще цъфти…
Трудът на нашите сърца го освети
сам бог — под знамето и в жива братска слога,
и ний да осветим днес волята на бога!…
Бог и България — единство в двойна плът!
Бог и България на клетва ни зоват,
и тая клетва ний пред кръста да дадеме —
за нея да живейм, за нея да умреме!“
— „Я виж го, дъртия! Осука издалеч,
а… бога ми, това не бе тъй само реч.
Като кога Матей така да заговори?
Или така ми се на мене само стори,
или… — пошепна тук Войводата, глава
към стария Белин извърнал: — тез слова
съм чувал?“ А Белин усмихнат го спогледа
и смигна: „Туй не е неправа договеда:
туй не е негово. Тук има пръст Младен.
Той…“
Но зачу се вик, и спре се удивен
и сепнат стареца. Навалят се, натискат
и блъскат се навън: що им е гърло, пискат
притиснати деца отвъд, мъже, жени
развикани се там отбранят отстрани,
а други, качени по троновете, прави
гърланят… Искаше Белина да добави,
но сблъскан с другите, повлече се навън
и той. Бучеше там камбанний вече звън
и клепалата се подире му преварят,
като че ли едно през друго се надварят,
подбрани бозна де. На равний двор посред
запрели бяха веч юнаците, наред
таме до масата и знамето пред нея
побито. Заедно за служба с поп Матея
цял сонм свещеници набраха се и там —
и дълго поп Матей изтритий требник, сам
и с други заедно, прелистя, преобръща,
додето требника захвърли най-подир
и велегласно сам той изгърлани: „Мир
вам!“ И тържествено и гръмко подловиха
свещениците в миг възгласът и на тиха
молитва свърнали, тъй както си е ред,
занаизреждаха: изтежко най-напред
подхвана поп Матей и, сякаше подмама
подхвърли с думи, в миг подире му се двама
по двама с думите чевръсто заловят
ту тез свещеници, ту срещу извият
ония, мудно ги възсучат и завърнат —
и пак… А ето че наопаки обърнат:
те почнат — и от тях подхване поп Матей,
и възглас надалеч се чуй: „Царю царей“,
„Владико господи“ и „паки“ и „щедроти“. —
Един изтънко вий, а други избуботи,
като изпод земя, и нещо зареди
през нос, и час по час отмеря на гърди
кръст… Извие се дим; кандилница претрака…
И „вонмем!“ — поп Матей започна да протака —
„От Иоанна…“, и иди дочаквай край!
Къде би отишло, самичък господ знай,
ако Войводата не залови за скута
Матея най-подир и нещо му нечуто