Читать «Кървава песен» онлайн - страница 58

нито на празник друг кога да е напреж,

не се е струпвало, тъй както днеска, гмеж

народ — на празника на празниците святи.

И майка божия, отънала в позлати

и сърма, майката скърбяща, благ привет

с усмивка пращаше на тия, що завет

Христов изпълняха — за други да са жъртва,

които за живот възкръсваха из мъртво

небитие — борци, които любовта

на подвиг вдъхнови за висшето в света.

И свидния привет на майката скърбяща

народа чувствуващ, молитви ней изпраща

и от свещеника възгласяни слова

повтаря шепотом, навеждайки глава

с благоговение и поклон към земята.

Не сварил овреме един на служба свята

и ускорил вървеж, се спущаше сега

Младен към Каменград, надолу по брега

на Каменишкий хълм. Обходи и прегледа

той всичко — виде, сам дал снощи разпореда,

как работата вред кипи… Оттука веч

е видет дългий ред извити надалеч

окопи, а над тях и покрай тях възйети,

нататък мяркат се рой тъмен силуети

на ведрината. Тук един в замах извил

високо търнокопа — до него друг, превил

снага, лопатата в земята с крак набляга:

ей трети отстарна, като че нещо слага

и дига, ту се свий, ту се изправи пак;

там някой отдалеч, ръка размахал, знак

подава някому, и вик се глух проточи. —

Чуй! Сякаш песен е… Ей татък друг отскочи,

и като стълб се прав изправи застоян.

Но поглед другаде отвръна, и възпрян

на валогът, Младен се застоя унесен —

пред него изгледът на някогашна песен

му смътните слова зашепна в паметта —

слова заглъхнали отдавна зад глъчта

на дните — и сега, избили пак отново:

преваряха се те, едно през друго слово,

повели дълъг ред забравени мечти

и мисли — оттогаз, в безсънните нощи,

когато пишеше той Песни за хомота.

Недоизпени те останаха. Живота —

на песните му днес той пише други край…

В ръката не перо, а меч е. И чертай

днес хладно разума не планове за песни…

И все пак зарад тях сърцето често чезне

и спомня си ги то: — „Когато пролетта

со топлия си дъх примами из гръдта

на майката земя, от плуга разорана,

посевите…“ И той се вижда пак, пред ранна

зора, застанал тъй в полето: в далнини,

като сега, вълни се диплят след вълни

по буйнали нивя, вървят и се преливат

към ясний небосклон — и сякаше отиват

към бога: в росните зори да отнесат

те нему бодрата молитва на трудът.

Как всичко бе тогаз тъй хубаво и ясно!

И все пак ясен ум се биеше несвясно —

че нему гения с усмивка не огре

трудът за песента — и тъмна тя умре,

едвам докосната до думите. Съдбата

на ратника народ той в Песен на земята

поиска да възпей — еднакви две съдби

той виждаше во тях, еднакво, и в борби

за плод на своя труд, с неволите вживени.

Земята тоз народ научи и в промени

да знай да съхрани на свойте земни дни

единството — все тя в живот-горчивини

му болките цели с великото търпенье, —

показа му все тя как в мъките свещени

да ражда и кърми живтоносний плод

на своята душа — и неговия ход

насочи в бъднини през времената тъмни.

На дни на рожбата ден за живот ще съмне!

Така в живота бе, така и в песента

той искаше… Нима то само бе мечта?

Чуй как се хлебний шум над нивите вълнува!

И в тоя шум нима сърцето му не счува

гласът на онова, що спотаено зрей

за жътва? — жътвата, с която ще живей