Читать «Кървава песен» онлайн - страница 58
Пенчо Славейков
нито на празник друг кога да е напреж,
не се е струпвало, тъй както днеска, гмеж
народ — на празника на празниците святи.
И майка божия, отънала в позлати
и сърма, майката скърбяща, благ привет
с усмивка пращаше на тия, що завет
Христов изпълняха — за други да са жъртва,
които за живот възкръсваха из мъртво
небитие — борци, които любовта
на подвиг вдъхнови за висшето в света.
И свидния привет на майката скърбяща
народа чувствуващ, молитви ней изпраща
и от свещеника възгласяни слова
повтаря шепотом, навеждайки глава
с благоговение и поклон към земята.
Не сварил овреме един на служба свята
и ускорил вървеж, се спущаше сега
Младен към Каменград, надолу по брега
на Каменишкий хълм. Обходи и прегледа
той всичко — виде, сам дал снощи разпореда,
как работата вред кипи… Оттука веч
е видет дългий ред извити надалеч
окопи, а над тях и покрай тях възйети,
нататък мяркат се рой тъмен силуети
на ведрината. Тук един в замах извил
високо търнокопа — до него друг, превил
снага, лопатата в земята с крак набляга:
ей трети отстарна, като че нещо слага
и дига, ту се свий, ту се изправи пак;
там някой отдалеч, ръка размахал, знак
подава някому, и вик се глух проточи. —
Чуй! Сякаш песен е… Ей татък друг отскочи,
и като стълб се прав изправи застоян.
Но поглед другаде отвръна, и възпрян
на валогът, Младен се застоя унесен —
пред него изгледът на някогашна песен
му смътните слова зашепна в паметта —
слова заглъхнали отдавна зад глъчта
на дните — и сега, избили пак отново:
преваряха се те, едно през друго слово,
повели дълъг ред забравени мечти
и мисли — оттогаз, в безсънните нощи,
когато пишеше той Песни за хомота.
Недоизпени те останаха. Живота —
на песните му днес той пише други край…
В ръката не перо, а меч е. И чертай
днес хладно разума не планове за песни…
И все пак зарад тях сърцето често чезне
и спомня си ги то: — „Когато пролетта
со топлия си дъх примами из гръдта
на майката земя, от плуга разорана,
посевите…“ И той се вижда пак, пред ранна
зора, застанал тъй в полето: в далнини,
като сега, вълни се диплят след вълни
по буйнали нивя, вървят и се преливат
към ясний небосклон — и сякаше отиват
към бога: в росните зори да отнесат
те нему бодрата молитва на трудът.
Как всичко бе тогаз тъй хубаво и ясно!
И все пак ясен ум се биеше несвясно —
че нему гения с усмивка не огре
трудът за песента — и тъмна тя умре,
едвам докосната до думите. Съдбата
на ратника народ той в Песен на земята
поиска да възпей — еднакви две съдби
той виждаше во тях, еднакво, и в борби
за плод на своя труд, с неволите вживени.
Земята тоз народ научи и в промени
да знай да съхрани на свойте земни дни
единството — все тя в живот-горчивини
му болките цели с великото търпенье, —
показа му все тя как в мъките свещени
да ражда и кърми живтоносний плод
на своята душа — и неговия ход
насочи в бъднини през времената тъмни.
На дни на рожбата ден за живот ще съмне!
Така в живота бе, така и в песента
той искаше… Нима то само бе мечта?
Чуй как се хлебний шум над нивите вълнува!
И в тоя шум нима сърцето му не счува
гласът на онова, що спотаено зрей
за жътва? — жътвата, с която ще живей