Читать «Кървава песен» онлайн - страница 59

тоз, който в днешното не мисли само днешно!…

Трудът за песента… дали тъй безуспешно

ще бъде и трудът, заради който меч

в ръка му е сега? И взре се той далеч,

като да види край на онова, което

в сърце купней за край… Върлува се полето,

трепти, прелива се подобно изумруд

в лучите слънчеви, и надалеч е чут

викът на пъдпъдък, като вардач поставен

там някъде на слог; изви в небото бавен

орел и в висини потъна. Сивий път,

като ремик прострян, се мълком преко рът

прегъва; конник се премярна и изчезна

оттатък в нивите…

Край ридът сви и влезна

Младен в града. А все мечтите го и там

пак не оставяха — дори и в божий храм

той не можа да ги прокуди и забрави.

Промъкнат в черкова, той тихо се изправи

посред дружината и мълком поглед взре

там през кадилний дим в шумещото море

от хора. И лица и погледи засмени —

и в нова светлина като че ли огрени…

Нима свободата за ден ги прероди?

Какво трепти сега в свободните гърди?…

И сам Войводата, до знамето развито

възправен — никога не е така открито

той гледал! Дивисил, Белина и Дойчин —

как те изглеждат там — и всички до един

около знамето борците насъбрани!

Самата черкова! Светците увенчани —

те — само гъстата навалица светци,

за днешно празненство окичени с венци,

те само смръщено са тъмен поглед впили…

Светоотстъпници! Не за живот кърмили

в живота идеал — те сякаш грозен съд

над сбрания сега народ да изрекат

се готвят. Другаде намерили оплота,

светци на вярата, светците на живота —

как ги изглеждат те, извили поглед строг!

Дали, служители на друга вяра, бог,

за тях е всичко туй греховност и невреда?

Но над юнаците юнашки господ гледа!

И майка божия, за благослов ръка

издигнала… и в миг Младену се така

превърна пред очи, и ясно му се стори,

че се черковний свод издигна и разтвори

през тъмиянний дим — таинствен се простре

и с небосвода сля… Той дъх неволно спре —

и майка божия видя как се надвеси

там от иконата — и тихо се понесе,

и благославяйки молитствений народ,

изви, издигна се и към небесний свод

потъна… Изведнъж, съсетен, се извърна

Младен и с ням въпрос се околом озърна

и вгледа — всичко бе тъй тихо в храма стар!…

И свършил службата, на тъмния олтар

на прага поп Матей се спре, издигна кръста

в ръка, благослови навалицата гъста

и почна:

„Братия! Ний мислехме, че спре

живота зарад нас, а ето че изгре

той. Дни на робството не бяха дни безплодни! —

Морето на скръбта и сълзите народни

из своите недра живота пак роди.

Тъй в свойта обич ни съдбата отреди

сам бог — и обнови той с нея нашта сила:

да защитим това, което най е мило

човеку на света — светия бащин кът,

земята прадедна! Към слава я ведат,

които в нея са за слава възмъжали!

Свето е името, свети са идеали,

то на които е символ. Не само тук

сърцата радва то с вълшебния си звук

ту име — името, що носят милиони

под наши небеса и чужди небосклони.

Имота ние то над всеки друг имот,

живеца съкровен на земния живот

и днес и в споменът наминалото време.

Това, което ний България зовеме!

за нас най-свидното е сбрано в тая реч:

луч, слово, помисъл, въздишка, плуг и меч —

и всичко, корени в земята що е вбило,

и с ръста си могъщ и нас е възвисило.