Читать «Кървава песен» онлайн - страница 59
Пенчо Славейков
тоз, който в днешното не мисли само днешно!…
Трудът за песента… дали тъй безуспешно
ще бъде и трудът, заради който меч
в ръка му е сега? И взре се той далеч,
като да види край на онова, което
в сърце купней за край… Върлува се полето,
трепти, прелива се подобно изумруд
в лучите слънчеви, и надалеч е чут
викът на пъдпъдък, като вардач поставен
там някъде на слог; изви в небото бавен
орел и в висини потъна. Сивий път,
като ремик прострян, се мълком преко рът
прегъва; конник се премярна и изчезна
оттатък в нивите…
Край ридът сви и влезна
Младен в града. А все мечтите го и там
пак не оставяха — дори и в божий храм
той не можа да ги прокуди и забрави.
Промъкнат в черкова, той тихо се изправи
посред дружината и мълком поглед взре
там през кадилний дим в шумещото море
от хора. И лица и погледи засмени —
и в нова светлина като че ли огрени…
Нима свободата за ден ги прероди?
Какво трепти сега в свободните гърди?…
И сам Войводата, до знамето развито
възправен — никога не е така открито
той гледал! Дивисил, Белина и Дойчин —
как те изглеждат там — и всички до един
около знамето борците насъбрани!
Самата черкова! Светците увенчани —
те — само гъстата навалица светци,
за днешно празненство окичени с венци,
те само смръщено са тъмен поглед впили…
Светоотстъпници! Не за живот кърмили
в живота идеал — те сякаш грозен съд
над сбрания сега народ да изрекат
се готвят. Другаде намерили оплота,
светци на вярата, светците на живота —
как ги изглеждат те, извили поглед строг!
Дали, служители на друга вяра, бог,
за тях е всичко туй греховност и невреда?
Но над юнаците юнашки господ гледа!
И майка божия, за благослов ръка
издигнала… и в миг Младену се така
превърна пред очи, и ясно му се стори,
че се черковний свод издигна и разтвори
през тъмиянний дим — таинствен се простре
и с небосвода сля… Той дъх неволно спре —
и майка божия видя как се надвеси
там от иконата — и тихо се понесе,
и благославяйки молитствений народ,
изви, издигна се и към небесний свод
потъна… Изведнъж, съсетен, се извърна
Младен и с ням въпрос се околом озърна
и вгледа — всичко бе тъй тихо в храма стар!…
И свършил службата, на тъмния олтар
на прага поп Матей се спре, издигна кръста
в ръка, благослови навалицата гъста
и почна:
„Братия! Ний мислехме, че спре
живота зарад нас, а ето че изгре
той. Дни на робството не бяха дни безплодни! —
Морето на скръбта и сълзите народни
из своите недра живота пак роди.
Тъй в свойта обич ни съдбата отреди
сам бог — и обнови той с нея нашта сила:
да защитим това, което най е мило
човеку на света — светия бащин кът,
земята прадедна! Към слава я ведат,
които в нея са за слава възмъжали!
Свето е името, свети са идеали,
то на които е символ. Не само тук
сърцата радва то с вълшебния си звук
ту име — името, що носят милиони
под наши небеса и чужди небосклони.
Имота ние то над всеки друг имот,
живеца съкровен на земния живот
и днес и в споменът наминалото време.
Това, което ний България зовеме!
за нас най-свидното е сбрано в тая реч:
луч, слово, помисъл, въздишка, плуг и меч —
и всичко, корени в земята що е вбило,
и с ръста си могъщ и нас е възвисило.