Читать «Кървава песен» онлайн - страница 54

на робство хвърляйте от себе си, метете!

От миналите дни едничко запазете —

светия гняв: гневът на скръбните души!

Дано го радостта у вас не заглуши!

Че тъй е писано: въстанал ще посегне

роб към потисника, и няма да убегне

гневът тоз, който е душите хранил с гняв!

Светия гняв и в нас опази оня здрав

дух, който вихъра на днешний ден раздуха.

И в родните поля, до днеска дето глухо

и мъртво е било, той робския народ

на битви въззова към слънце и живот.

Светия гняв! Кърма на всяка земна буря —

той всичко ще развей, той всичко ще разтуря,

което нам до днес запречвало е път,

за да излезем там и ние, де вървят

и други, дето сме ний някога вървяли —

към волен свой живот, към свои идеали.

Нима ще служиме на чужди все за бръв!

В живота волята последний прави пръв!

Напред! Ще подкрепи бог нашата десница!

И ще пробием ний с меч пътя из тъмница

към въздух, ведрини, свобода и живот!…“

И гръмна изведнъж, подзет от цял народ,

отвсъде: „С нас е бог! Води ни ти, Войводо!

Напред! Води ни ти на смърт или свобода!…“

И дълго тоя вик не млъква. Тук едвам

пресякнал, ето пак се някъде оттам

подземе, урне се; ей татък се преметне,

а ето, че разлян до редовете сетни,

се пренесе далеч — и глъхнал уж, за миг

отново емне се засилен двойно вик —

и всичко сякаше потъне там заляно

от него.

Слънцето, отдавна вече спряно,

като че вгледано и то самичко в тях,

се бави и трепти му златний топъл смях

над глъхналия град и таз хилядоглава

тълпа, що от зори с гърмеж и вик и врява

гъмжеше около високия Конак,

там на мегданя. Ей и пладня мина. Пак,

бог знае за кой път, камбани зареваха,

на служба като че тържествена зовяха

народа и без туй на тържество събран —

и служба служеха призван и непризван,

на кървавия бог на земната тревога.

И в служба хвалещи над боговете бога,

те бяха времето забравили, макар

десети път да би сахатя, вече стар

и свикнал времето без грешка да отмеря.

Чуй! Единадесет удари! И вечеря

ще да забравят те, тъй както и обяд.

Свободата смири там всякой жъд и глад.

Но не нахрани тя еднички сал децата,

и те, тържествено захапали коматя,

подскачаха насам-нататък. На съвет

около младия Войвода, там насред

мегданя, сбраха се юнаци най-отбрани,

и дълго с общ съвет къде, какво да стане,

решаваха. Ту глъч се дигне между тях,

ту някому речта пребие буен смях,

ту се издигне строг на гордия Войвода

гласът — и млъкне там, кой знай в каква несгода

вещаещ паметен, но неразумлив мъж.

И тъкмо взетото решенье изведнъж

Влад Снопа вписваше, гологлав, строги бледен,

со пачето перо, над масата приведен,

на бял хартиен лист. Макар от прежни дни

да бе решавано — но сума празнини

се в тях решения показваха наяве;

и право помена от Бъта даскал Славе:

какво ще повреди, че имало повтора —

ще го тъй повече запомнят всички хора…

Захожда слънце. Ей решили тоя ред

пак у Дойчинови довечера съвет,

те станаха… От тях се най-напред подйемна

там първата вълна, и блъска се и стремна

нататък целий ден бучащото море

от хора — и далеч, додето се озре

би могъл погледа, вълна вълната тласка

и шири се далеч и по-далеч. Пребляска

таме оръжие, там дигнати ръце

се люшнат в въздуха; а отстрани, лице