Читать «Кървава песен» онлайн - страница 56

с цветя, кой както веч и во когото свари,

замеря, или пък тъй само пошове

развяват — и крещят детински гласове

и рязко в общий шум прорязани се вбиват.

Едни по други се полека разотиват

тез тук, ония там. И в вечерния тих

здрач счуе се далеч в града нататък лих

вик и заглъхне пак — там буйната дружина

все още шествува… Ей запъхтян Белина

настигна двамата другари и се с тях

потътра сам и той:

„Ех, видех, доживях

да видя и това. И нека бог да дава

да видим самий край и неговата слава.

Сам Платон казува: началото е край!

Почни и продължи — о те се вече знай

нататък.“

Тука Смил му думата превари:

— „Свободата ни днес тъй безнадезин свари,

че…“

„Безнадезин ли! — го сопна Дивисил —

Ти в свойта охлювска черупка си се свил,

в дюкянчето, и там си времето прозяпал; —

ти, брайно, цял живот все глупости си цапал,

и ако друго що не знаеш, то мълчи

по-харно — и върви в дюкяна си влачи

дребът за черги… Пфю!“

Спогледа го Белина

зачуден, а и Смил уста за нещо зина,

но спре, усмихна се — и видел Дивисил,

че го олющи, без да ще да знай, извил

нататък — сам и той възви и го отмина,

не рекъл нищо… Спрян, избърза там Белина

и Дивисила пак настигнал, смеешком

започна: „Нейсе! То, Смил малко си е тром,

но ти пристори го на другия, на Царя.

За онзи няма тоз какво да отговаря

за глупостите!…Но това не е беда…

Чуй как са викнали ония из града,

и кой знай докога така ще обикалят

из улиците… Да. С какво да се похвалят

ще има младите. История кога

ще пишат, всичкото, което досега

е станало, ще го претупат с две-три думи:

плюгавци хората, делата им за глуми…

Започна се от днес историята! Млад

и стар — Войводата ти сам чу: Каменград

далеч зад синура висок на времената…“

Тук Дивисил: — „Да, да! Най-паче през устата

на словодрислювци!“

„Отдето първи знак

се даде първий ден… — не чул Белина пак

подхвана — волний дух убиха у човека

неволи патени пет дълги грозни века —

пет века… Робството душите сниши…“

„Свобода глупавий не ще да възвиши!

Бърборко! — Дивисил отново пак му свика: —

На истинския мъж това не е прилика,

кога му падне чест да види и да чуй

дела и подвизи велики — всичко туй

да го току така, нахалос, издърдори,

во своята душа той нека ги затвори,

и там, в беседа с тях и в тях да се вживей —

тогава правдата духът му ще огрей…“

Сега, на своя ред, запре се и Белина:

— „Бре, невидяло се! Какъв си опачина

пък днеска! Виде се, отсутра ще си ти

на крив крак стъпил. Пхе! По цели дни сумти,

и току изръмжи и сджавка на човека.“

И хванал бравата на портата, полека

отви и влезе си (те бяха тъкмо там,

дошли до къщата на стареца). А сам

нагоре Дивисил отмина в мрачината.

Звезди се сипнаха с тих трепет в небесата.

И в пролетната нощ, тъй кротка други път,

до късно глъч и шум, подзети през денят,

не млъкнаха. И чак зад късни полунощи,

по път и кръстопът залутани все още,

се сенки мяркаха. Но ето тихна вред,

и Каменград заспа юнашка съня, след

юнашки минат ден… Един не си почина,

приведен все така на масата, Белина

и с пачето перо в дебелия тефтер

редеше ред по ред полека и в отмер,

какво е станало, какво е забелязал

сам, или някой друг отсетне му е казал;