Читать «Кървава песен» онлайн - страница 56
Пенчо Славейков
с цветя, кой както веч и во когото свари,
замеря, или пък тъй само пошове
развяват — и крещят детински гласове
и рязко в общий шум прорязани се вбиват.
Едни по други се полека разотиват
тез тук, ония там. И в вечерния тих
здрач счуе се далеч в града нататък лих
вик и заглъхне пак — там буйната дружина
все още шествува… Ей запъхтян Белина
настигна двамата другари и се с тях
потътра сам и той:
„Ех, видех, доживях
да видя и това. И нека бог да дава
да видим самий край и неговата слава.
Сам Платон казува: началото е край!
Почни и продължи — о те се вече знай
нататък.“
Тука Смил му думата превари:
— „Свободата ни днес тъй безнадезин свари,
че…“
„Безнадезин ли! — го сопна Дивисил —
Ти в свойта охлювска черупка си се свил,
в дюкянчето, и там си времето прозяпал; —
ти, брайно, цял живот все глупости си цапал,
и ако друго що не знаеш, то мълчи
по-харно — и върви в дюкяна си влачи
дребът за черги… Пфю!“
Спогледа го Белина
зачуден, а и Смил уста за нещо зина,
но спре, усмихна се — и видел Дивисил,
че го олющи, без да ще да знай, извил
нататък — сам и той възви и го отмина,
не рекъл нищо… Спрян, избърза там Белина
и Дивисила пак настигнал, смеешком
започна: „Нейсе! То, Смил малко си е тром,
но ти пристори го на другия, на Царя.
За онзи няма тоз какво да отговаря
за глупостите!…Но това не е беда…
Чуй как са викнали ония из града,
и кой знай докога така ще обикалят
из улиците… Да. С какво да се похвалят
ще има младите. История кога
ще пишат, всичкото, което досега
е станало, ще го претупат с две-три думи:
плюгавци хората, делата им за глуми…
Започна се от днес историята! Млад
и стар — Войводата ти сам чу: Каменград
далеч зад синура висок на времената…“
Тук Дивисил: — „Да, да! Най-паче през устата
на словодрислювци!“
„Отдето първи знак
се даде първий ден… — не чул Белина пак
подхвана — волний дух убиха у човека
неволи патени пет дълги грозни века —
пет века… Робството душите сниши…“
„Свобода глупавий не ще да възвиши!
Бърборко! — Дивисил отново пак му свика: —
На истинския мъж това не е прилика,
кога му падне чест да види и да чуй
дела и подвизи велики — всичко туй
да го току така, нахалос, издърдори,
во своята душа той нека ги затвори,
и там, в беседа с тях и в тях да се вживей —
тогава правдата духът му ще огрей…“
Сега, на своя ред, запре се и Белина:
— „Бре, невидяло се! Какъв си опачина
пък днеска! Виде се, отсутра ще си ти
на крив крак стъпил. Пхе! По цели дни сумти,
и току изръмжи и сджавка на човека.“
И хванал бравата на портата, полека
отви и влезе си (те бяха тъкмо там,
дошли до къщата на стареца). А сам
нагоре Дивисил отмина в мрачината.
Звезди се сипнаха с тих трепет в небесата.
И в пролетната нощ, тъй кротка други път,
до късно глъч и шум, подзети през денят,
не млъкнаха. И чак зад късни полунощи,
по път и кръстопът залутани все още,
се сенки мяркаха. Но ето тихна вред,
и Каменград заспа юнашка съня, след
юнашки минат ден… Един не си почина,
приведен все така на масата, Белина
и с пачето перо в дебелия тефтер
редеше ред по ред полека и в отмер,
какво е станало, какво е забелязал
сам, или някой друг отсетне му е казал;