Читать «Кървава песен» онлайн - страница 55

извърнал, дигне вик там някой и подзето

го емнат около — и забучи морето

от хора, вече път все към една страна

подзело, и вълна по друга се вълна

натам преливаха, и както из вълните

кораба белокрил изстъпя и се хити —

така сега над тях сърменодрехий млад

Войвода, яхнал горд зеления си ат

арабски, начело на буйната дружина,

пред знаменосеца, изстъпи там и мина

напред. Ей млад певец издигна си гласа

подзе дружината — и гръмна в небесата:

Напред! И все напред! Към подвизи и слава!

На робство и на гнет последний час настава!

И слънцето изгре — свободни да ни грей!

Тоз, който в бой умре, в смъртта ще оживей!

Напред! И все напред! Да няма пръв и сетен!

Сплътени в строен ред към идеал заветен,

към който е лице обърнал цял народ —

и всякое сърце, жаднеещо живот!

Напред! И все напред! Реки от кръв пред нази

и трупове безчет — ний тях щем ги прегази!

И на желаний бряг ще минеме отвъд —

над петвековний враг ний носим божий съд!

Напред! И все напред! Десница да не слабне!

Юнашки е завет — победата ще грабне,

когото обичта на подвиг вдъхнови

со мечът на смъртта живот да обнови!

Напред! И все напред! Към подвизи и слава!

В сърцата най-напред свободата изгрява!

В сърцата тя изгре — делата да огрей!

Тоз, който в бой умре, той вечно ще живей!

— „В сърцата най-напред свободата изгрява!“ —

пошепна Дивисил, сред общий вик и врява,

най-ясно тез слова от песента дозел;

и бодро стъпвайки, макар глава привел

и на живот и на години под товара,

той за безчетен път на памет ги повтаря:

милувка майчина на първенче дете —

така погалиха сърце старешко те,

тъй дивно казани словата вдъхновени…

И сбърза той напред, през редове сгъстени,

там, де на младите начело млад юнак

вървеше, под самий развеян горд байрак:

„Юначе, никога не съм аз чул такава,

тъй дивна песен! Да, свободата изгрява

в сърцата най-напред! Ний носим божий съд!

Юначе, твоето сърце е злат съсъд,

и златни са слова словата на поета…“

Но посред общий вик и песента подзета

отново там, не чу въстаника-поет

словата хубави на старческий привет,

и махна той с ръка и с буйната дружина

подзела песента, и той самичък зина

да пей възторжено — и сам на песента

во буйния възторг изгубил смисълта…

И виде Дивисил възторга му, усмихнат

след него тръгна той, в надежда да затихнат,

да спрат — привета си и своите слова

да му изкаже пак; но вирналий глава

поет, во песента и себе си забравил

и свят, що му е мощ гърланеше. Оставил

най-сетне и поет и песен, Дивисил

се настрана отби там до чешмата, Смил

където беше се на постава изправил,

и той юнаците отдавна сам оставил.

Като змия се вий из улицата там

сгъстения народ; ей вижда се едвам

отпред Войводата и знамето развяно

до него, и гърми все още буйно пяна

нататък песента; — но ето, че изви

далеч край ъгъла дружината и сви

нататък из града. И песента далеко

заглъхна подир тях… И тръгнаха полека

назад към дома си и Смил и Дивисил.

Но дълго и след туй, обръщаше се Смил

вървещата тълпа, и все неизвървяна,

да гледа — как се там, ту пръсната, ту сбрана

на тумби, мъкне тя: или от две страни

по улицата как натрупани жени,

деца по прозорци и порти и дувари