Читать «Кървава песен» онлайн - страница 55
Пенчо Славейков
извърнал, дигне вик там някой и подзето
го емнат около — и забучи морето
от хора, вече път все към една страна
подзело, и вълна по друга се вълна
натам преливаха, и както из вълните
кораба белокрил изстъпя и се хити —
така сега над тях сърменодрехий млад
Войвода, яхнал горд зеления си ат
арабски, начело на буйната дружина,
пред знаменосеца, изстъпи там и мина
напред. Ей млад певец издигна си гласа
подзе дружината — и гръмна в небесата:
Напред! И все напред! Към подвизи и слава!
На робство и на гнет последний час настава!
И слънцето изгре — свободни да ни грей!
Тоз, който в бой умре, в смъртта ще оживей!
Напред! И все напред! Да няма пръв и сетен!
Сплътени в строен ред към идеал заветен,
към който е лице обърнал цял народ —
и всякое сърце, жаднеещо живот!
Напред! И все напред! Реки от кръв пред нази
и трупове безчет — ний тях щем ги прегази!
И на желаний бряг ще минеме отвъд —
над петвековний враг ний носим божий съд!
Напред! И все напред! Десница да не слабне!
Юнашки е завет — победата ще грабне,
когото обичта на подвиг вдъхнови
со мечът на смъртта живот да обнови!
Напред! И все напред! Към подвизи и слава!
В сърцата най-напред свободата изгрява!
В сърцата тя изгре — делата да огрей!
Тоз, който в бой умре, той вечно ще живей!
— „В сърцата най-напред свободата изгрява!“ —
пошепна Дивисил, сред общий вик и врява,
най-ясно тез слова от песента дозел;
и бодро стъпвайки, макар глава привел
и на живот и на години под товара,
той за безчетен път на памет ги повтаря:
милувка майчина на първенче дете —
така погалиха сърце старешко те,
тъй дивно казани словата вдъхновени…
И сбърза той напред, през редове сгъстени,
там, де на младите начело млад юнак
вървеше, под самий развеян горд байрак:
„Юначе, никога не съм аз чул такава,
тъй дивна песен! Да, свободата изгрява
в сърцата най-напред! Ний носим божий съд!
Юначе, твоето сърце е злат съсъд,
и златни са слова словата на поета…“
Но посред общий вик и песента подзета
отново там, не чу въстаника-поет
словата хубави на старческий привет,
и махна той с ръка и с буйната дружина
подзела песента, и той самичък зина
да пей възторжено — и сам на песента
во буйния възторг изгубил смисълта…
И виде Дивисил възторга му, усмихнат
след него тръгна той, в надежда да затихнат,
да спрат — привета си и своите слова
да му изкаже пак; но вирналий глава
поет, во песента и себе си забравил
и свят, що му е мощ гърланеше. Оставил
най-сетне и поет и песен, Дивисил
се настрана отби там до чешмата, Смил
където беше се на постава изправил,
и той юнаците отдавна сам оставил.
Като змия се вий из улицата там
сгъстения народ; ей вижда се едвам
отпред Войводата и знамето развяно
до него, и гърми все още буйно пяна
нататък песента; — но ето, че изви
далеч край ъгъла дружината и сви
нататък из града. И песента далеко
заглъхна подир тях… И тръгнаха полека
назад към дома си и Смил и Дивисил.
Но дълго и след туй, обръщаше се Смил
вървещата тълпа, и все неизвървяна,
да гледа — как се там, ту пръсната, ту сбрана
на тумби, мъкне тя: или от две страни
по улицата как натрупани жени,
деца по прозорци и порти и дувари