Читать «Кървава песен» онлайн - страница 53

едничкий между тях млад изръстен низам,

подгонен и в несвяс от ужасът едвам

успял да се закрий и свие на Младена

зад плещестия гръб. Ей литна разярена

навалица и тук върху му, но, ръце

издигнал, я Младен възпре едвам, лице

извърна, за ръка треперещия хвана

и го поведе сам, през буйната насбрана

тълпа…

А там отвън бе целия мегдан

от хора почернял, и екот неразбран

бучеше. Блъскотня и вик. Мъже се сбират

там въоръжени, там нещо се препират,

размахвайки ръце, момци. Отвън жени

се врат, промъкват се — и ето там едни

оръжия, чела и гръд юнашка кичат,

оттатъка цветя понесли, други тичат,

към двора тирнати, ала оттамо пак

отпъдени, деца крещят и върволяк

разкъсали, ту тук, ту там се мушкат, тикат,

и сбрани нейде пак, кой знае де, извикат

и рукнат… Отстрани там старци, насаме

застанали, мълчат и гледат… Ей таме,

Тръндафил, иначе наричан Зеленгора,

се при Войводата, разблъскал сума хора,

промъкна и така високо подлови:

— „Войводо, век живот живея аз, уви,

живот, дедите ни какъвто проживяха —

и род отгледах аз под ниска тиха стряха,

но не зарадва ме ни род, нито живот…

И ето съмна ден… Над клетника народ

най-сетне слънце за свобода да изгрее.

То значи — имало защо да се живее, —

И Зеленгора днес спокойно ще умре,

видял…“ Дотука, реч недоизрекъл, спре

залипан в рукнали сълзи орача стари;

и сведе той глава, но не можа да свари

да му десницата целуне — на бинек

изправен, почна реч Войводата. Далек

затихна и тътнеж и крясъци и врява,

като че даден знак да беше.

„Вечна слава,

другари-братия, ще кити тоя ден —

така започна той и смели вдъхновен,

во горделив замах с издигната десница: —

И на далечната свободна върволица

дни — днешний славен ден начало ще даде.

Тоз ден на бъдни дни каквото предаде,

отвъд, зад синура висок на времената,

ще се приказва то, като легенда свята,

из рода в род. И в таз легенда Каменград

ще бъде името, което стар и млад

с възторг в душата си навеки ще повтаря.

Той жъртвеника е изправен пред олтаря

на родний край; и тук, от него, първи път

свободни ще да се молитви възнесат

там към защитника на робите, към бога.

През дни на тих живот, единствена подмога

бил на бащите ни, на нас ще бъде бог

в борбите крепост — той, величествен и строг

водач в победите за волност и свобода…“

Белина и Дойчин, помислили, че сгода

е тъкмо, и че е Войводата свършил

речта си, викнаха; а подир тях и Смил

нададе вик — отвъд и други подловиха.

Но скоро се смълча. — И пак, с усмивка тиха,

тъй рядко виждана на сприхите уста,

подзе Войводата:

„Живяхме под гнета

на кръволочен враг пет дълги грозни века.

Убили волен дух, убиха и човека

бедите в гъстий мрак на робските души.

За наште погледи небето се сниши —

скръбта го тъй сниши и от скръбта невяра

в живота! Изпитни ни робството докара

и воля висша бе в тез грозни изпитни —

а воля съща е — при нази, в наши дни

да бъде техний край. И с тая воля свята

днес ний на бъдаще отваряме вратата,

през дето всичкото призвано за живот

ще мине. Робството и робски ни имот

и в разум и в души измъчени остави —

честит е, който го в свобода забрави!

Тъй както уредна стопанка сбрана смет

во къщи не търпи — събраното под гнет