Читать «Кървава песен» онлайн - страница 51

човек, владееше, отдето бе излязъл

живота преди миг и с гръм и викове

полетя живите на подвиг да зове…

А из града, кой знай къде, са разпилени

зареяха онез, които възхитени

и с вик и с гръм оттук излязоха. Един

с Войводата назад остана само Дрин,

и с форма спретнати набързо Смил и Влаха,

и до ушите чак ухилени. Вървяха

те бавно. В глухата зловеща тишина

глъхнее техний вик — стена го о стена

отблъсне, през дувар отметне го двори

и тамо спотаи; отнейде се отвори

прозорец — рошава глава се подаде,

и бързо дръпне пак. Изпънат, нададе

вик Смил — подземе го и Влаха: и отново,

като потиснато, без отзив буйно слово

замре. По викове и гръм ей проехти —

но никой се на гръм, нито на зов вести

при тях. Сегиз-тогиз далеч се някой мерне

през улиците бръз, и силуети черни

потъват татъка. Измрял е сякаш град!

И сенки някакви таинствено назад —

напред се щурат там. Като че непознати,

в незнаен някой град, те бяха чудновати

со своя гърлест вик и пъстро облекло:

чер и висок калпак, подкривнат на чело,

со златен лев отпред и стрък зелен, забоден

до него — здравец, с дъх и сладък и угоден

на младите сърца, во който са живот

и смърт у простия и верещи народ

осимволени: бял, напет сюртук, обтегнат,

обшит с зелен гайтан, на кръста долу стегнат

со сабя змеица на чер мешин колан.

А над юнаците се дипли кадифян

червен байрак, обшит с ресни от жълто злато;

и двете му лица извезани богато —

отсам е разярен, изправен гордо лев,

като да е на враг раззинал грозно зев,

и стъпил со нозе на месеца двуроги;

отвъд са думите тържествени и строги —

свобода или смърт… Ни стар, ни някой млад

е виждал някога да ходят в Каменград

подобни хора, вик подобен не е чувал,

ни гръм. Че Каменград ще се е разбунтувал

днес, никому не би дори и на ума

дошло — и всякой се спотайваше дома,

или по работа, нанякъде излязъл

отрано, ни нощес, ни вчера забелязал

да става нещо тук…

Но ето — гръм е! Чуй!

Там някъде отвъд… Къде? Какво е туй? —

Ей друг… И трепетно юнашките забиха

сърца. По гръмът гръм — и ето зачестиха

из целий град, таме най-чувани отвъд

през Луда Яна. Път по-прав да пресекат

се бързо спуснаха юнаците, смутени

до преди миг, сега отново ободрени.

А ето и Горчин, ей Ворчо сам, стъкмен

за бой, насреща им излязоха с зелен

на чело здравец. Чуй! Бучаща, неразбрана

глъч, залпен гръм — тътнеж — навалица насбрана…

А ето стичат се и други там отвред.

В миг, като сепнати, един по други ред

отвсъде ревнаха черковните камбани —

и клепала след тях, като че разиграни

рой палави деца около стар баща,

се запреваряха — и трепна пустошта,

събудена завчас от своя тих и смътен

сън, и понесе се далеч тържествен тътен

над пламналий во вик, въстанал вече град.

Около знамето и бледноликий млад

Войвода буйна се дружина бе веч сбрала —

и втурнаха се те надолу като хала.

во други тамо бе отдавна настанен,

те дето бързаха. Преварил бе Младен —

и камений Конак со своята дружина

обстрелваше: заслон където двайсетина

низами свариха да найдат, същи тез,

които по градът се лутаха нощес

и дебнешком на път и кръстопът ловяха

кого де сварят… Там един през друг пищяха

куршуми — пляскаха о яките стени