Читать «Кървава песен» онлайн - страница 51
Пенчо Славейков
човек, владееше, отдето бе излязъл
живота преди миг и с гръм и викове
полетя живите на подвиг да зове…
А из града, кой знай къде, са разпилени
зареяха онез, които възхитени
и с вик и с гръм оттук излязоха. Един
с Войводата назад остана само Дрин,
и с форма спретнати набързо Смил и Влаха,
и до ушите чак ухилени. Вървяха
те бавно. В глухата зловеща тишина
глъхнее техний вик — стена го о стена
отблъсне, през дувар отметне го двори
и тамо спотаи; отнейде се отвори
прозорец — рошава глава се подаде,
и бързо дръпне пак. Изпънат, нададе
вик Смил — подземе го и Влаха: и отново,
като потиснато, без отзив буйно слово
замре. По викове и гръм ей проехти —
но никой се на гръм, нито на зов вести
при тях. Сегиз-тогиз далеч се някой мерне
през улиците бръз, и силуети черни
потъват татъка. Измрял е сякаш град!
И сенки някакви таинствено назад —
напред се щурат там. Като че непознати,
в незнаен някой град, те бяха чудновати
со своя гърлест вик и пъстро облекло:
чер и висок калпак, подкривнат на чело,
со златен лев отпред и стрък зелен, забоден
до него — здравец, с дъх и сладък и угоден
на младите сърца, во който са живот
и смърт у простия и верещи народ
осимволени: бял, напет сюртук, обтегнат,
обшит с зелен гайтан, на кръста долу стегнат
со сабя змеица на чер мешин колан.
А над юнаците се дипли кадифян
червен байрак, обшит с ресни от жълто злато;
и двете му лица извезани богато —
отсам е разярен, изправен гордо лев,
като да е на враг раззинал грозно зев,
и стъпил со нозе на месеца двуроги;
отвъд са думите тържествени и строги —
свобода или смърт… Ни стар, ни някой млад
е виждал някога да ходят в Каменград
подобни хора, вик подобен не е чувал,
ни гръм. Че Каменград ще се е разбунтувал
днес, никому не би дори и на ума
дошло — и всякой се спотайваше дома,
или по работа, нанякъде излязъл
отрано, ни нощес, ни вчера забелязал
да става нещо тук…
Но ето — гръм е! Чуй!
Там някъде отвъд… Къде? Какво е туй? —
Ей друг… И трепетно юнашките забиха
сърца. По гръмът гръм — и ето зачестиха
из целий град, таме най-чувани отвъд
през Луда Яна. Път по-прав да пресекат
се бързо спуснаха юнаците, смутени
до преди миг, сега отново ободрени.
А ето и Горчин, ей Ворчо сам, стъкмен
за бой, насреща им излязоха с зелен
на чело здравец. Чуй! Бучаща, неразбрана
глъч, залпен гръм — тътнеж — навалица насбрана…
А ето стичат се и други там отвред.
В миг, като сепнати, един по други ред
отвсъде ревнаха черковните камбани —
и клепала след тях, като че разиграни
рой палави деца около стар баща,
се запреваряха — и трепна пустошта,
събудена завчас от своя тих и смътен
сън, и понесе се далеч тържествен тътен
над пламналий во вик, въстанал вече град.
Около знамето и бледноликий млад
Войвода буйна се дружина бе веч сбрала —
и втурнаха се те надолу като хала.
во други тамо бе отдавна настанен,
те дето бързаха. Преварил бе Младен —
и камений Конак со своята дружина
обстрелваше: заслон където двайсетина
низами свариха да найдат, същи тез,
които по градът се лутаха нощес
и дебнешком на път и кръстопът ловяха
кого де сварят… Там един през друг пищяха
куршуми — пляскаха о яките стени