Читать «Кървава песен» онлайн - страница 49

що беше тия дни из Анадол пристигнал,

и дядо Дивисил. Реч беше вече дигнал

сега Войводата — през пътните врата

ей гости влязоха, тъй рано сутринта

друг път невиждани на поп Матея в двора.

То бяха царските и комитетски хора,

в съвета небили нощеска: пръв Гошан,

Смил Царя и Върбан подире му. Припрян

се дигна говор: „Кой? защо? И как?“ — и слово

пребива словото — тоз спира, тоз отново

подзема, и не би имало в думи край,

сам ако Дивисил, подхванал на колай,

високо и така отмерено не дигна

глас:

„Доста препирни! Вулкана веч изригна.

При дело свършено — нахалос препирни.

Гръм трясна — небеса сега ще проясни

днес бурята, що се с години вече кани!

Нощеска с препирни, уж на съвет събрани,

ний пак се лутахме в словесната мъгла,

до делото нито на връхчец на игла

да дойдем — ето на, че дойде то самичко

при нази! С онзи труп реши се тука всичко.

Реши се, както се решава на света

тук всяка работа: напъпи ли цвета,

без наша воля той самси се разцъфтява!

Каквото трябва тук — когато трябва става.

От снощи видехме ний, аз и поп Матей,

на край началото — когато Казим-бей

край нази префуча с низамската си свита.

И казахме, но кой тук иска да ти пита!

Аз виждам божий пръст, в което вий беда

съглеждате. Така е всичко си в реда —

и става онова, що трябваше да стане.

Зора в зори изгре! Народното въстане

е дело свършено. Поставената бръв

над бързия поток на времето, и с кръв

размътен и сълзи — потокът я отвлече.

И няма връщане назад — и няма вече

Да види тоя бряг преминалий отвъд…“

Затихна. Също тъй, когато отнесат

мъртвец на гробища и в къщи се завърнат

род и познайници — ръце безмълвно сгърнат

и дума никому не смейва на уста.

Но влетя поп Матей през пътните врата

с вик, махайки с ръце, джубето си размятал:

„Амин! Въврели се в Конака! Кой е смятал,

че тез поплювковци… Какво се вие тук

все още джавкате — на правдата напук…

Поръчах вече аз камбаните да бият…“

— „Защо? Но чакайте! Та нас ще ни избият

като говеда!… Как? Та може ли така?

Войводо! Та и ти, Младене, — на тлъка

да не отивате?“ — подзеха пак отново

дошлите отнапред. — „Как беше твойто слово,

Младене? Вий сте си изгубили умът!

Що правите?…“

Младен издигна над шумът

глас и подхвана тъй: „Не е това превара! —

Не съм аз изменил на прежната си вяра…

И не проляната пред вази тука кръв

ме кара… Ако аз издигнах дума пръв

против Войводата, не беше мойта дума

и против делото!… Не първи път и сума

ще бъдат между нас пак разпри занапред.

Не е роден Младен, когато дойде ред

за дума, да мълчи, ни да отстъпя в дело…

Тук, днес, пред всички ви аз изповядвам смело —

и вчера и нощес на друго бях решен —

и видях образа на родний край… пред мен,

през моята душа премина цял и сепна

там в нея чувства той незнайни… И не трепна

ръката, дигнала револвера… Това,

зарад което ний кръстосваме слова

и ще кръстосваме о меча меч: решава

това в душата ни тоз, който осветлява

душите и ръка, издигната в купнеж

за дело, хласва той… Реши един гърмеж

две работи — една, която беше в мене,

и другата, до днес която в нерешене

държеше делото — и може би до край,

какъвто никой тук от нази не желай,

довело би… Това, което съм говорил: