Читать «Кървава песен» онлайн - страница 49
Пенчо Славейков
що беше тия дни из Анадол пристигнал,
и дядо Дивисил. Реч беше вече дигнал
сега Войводата — през пътните врата
ей гости влязоха, тъй рано сутринта
друг път невиждани на поп Матея в двора.
То бяха царските и комитетски хора,
в съвета небили нощеска: пръв Гошан,
Смил Царя и Върбан подире му. Припрян
се дигна говор: „Кой? защо? И как?“ — и слово
пребива словото — тоз спира, тоз отново
подзема, и не би имало в думи край,
сам ако Дивисил, подхванал на колай,
високо и така отмерено не дигна
глас:
„Доста препирни! Вулкана веч изригна.
При дело свършено — нахалос препирни.
Гръм трясна — небеса сега ще проясни
днес бурята, що се с години вече кани!
Нощеска с препирни, уж на съвет събрани,
ний пак се лутахме в словесната мъгла,
до делото нито на връхчец на игла
да дойдем — ето на, че дойде то самичко
при нази! С онзи труп реши се тука всичко.
Реши се, както се решава на света
тук всяка работа: напъпи ли цвета,
без наша воля той самси се разцъфтява!
Каквото трябва тук — когато трябва става.
От снощи видехме ний, аз и поп Матей,
на край началото — когато Казим-бей
край нази префуча с низамската си свита.
И казахме, но кой тук иска да ти пита!
Аз виждам божий пръст, в което вий беда
съглеждате. Така е всичко си в реда —
и става онова, що трябваше да стане.
Зора в зори изгре! Народното въстане
е дело свършено. Поставената бръв
над бързия поток на времето, и с кръв
размътен и сълзи — потокът я отвлече.
И няма връщане назад — и няма вече
Да види тоя бряг преминалий отвъд…“
Затихна. Също тъй, когато отнесат
мъртвец на гробища и в къщи се завърнат
род и познайници — ръце безмълвно сгърнат
и дума никому не смейва на уста.
Но влетя поп Матей през пътните врата
с вик, махайки с ръце, джубето си размятал:
„Амин! Въврели се в Конака! Кой е смятал,
че тез поплювковци… Какво се вие тук
все още джавкате — на правдата напук…
Поръчах вече аз камбаните да бият…“
— „Защо? Но чакайте! Та нас ще ни избият
като говеда!… Как? Та може ли така?
Войводо! Та и ти, Младене, — на тлъка
да не отивате?“ — подзеха пак отново
дошлите отнапред. — „Как беше твойто слово,
Младене? Вий сте си изгубили умът!
Що правите?…“
Младен издигна над шумът
глас и подхвана тъй: „Не е това превара! —
Не съм аз изменил на прежната си вяра…
И не проляната пред вази тука кръв
ме кара… Ако аз издигнах дума пръв
против Войводата, не беше мойта дума
и против делото!… Не първи път и сума
ще бъдат между нас пак разпри занапред.
Не е роден Младен, когато дойде ред
за дума, да мълчи, ни да отстъпя в дело…
Тук, днес, пред всички ви аз изповядвам смело —
и вчера и нощес на друго бях решен —
и видях образа на родний край… пред мен,
през моята душа премина цял и сепна
там в нея чувства той незнайни… И не трепна
ръката, дигнала револвера… Това,
зарад което ний кръстосваме слова
и ще кръстосваме о меча меч: решава
това в душата ни тоз, който осветлява
душите и ръка, издигната в купнеж
за дело, хласва той… Реши един гърмеж
две работи — една, която беше в мене,
и другата, до днес която в нерешене
държеше делото — и може би до край,
какъвто никой тук от нази не желай,
довело би… Това, което съм говорил: